Кристен кимна.
— Но навярно не са имали търпение да изчакат да се съвземеш, за да те разпитат и разберат кой може да плати откупа.
— Сигурно е било така.
Сестра му въздъхна.
— Може би никога няма да узнаем истината. Но тъй като си бил в безсъзнание, те не са те хранили и това обяснява защо си толкова слаб. Боли ли те още главата?
— Да, но не непрекъснато и не толкова силно. Дори ако не се движа, болката почти изчезва. Но усещам друга, много по-силна болка.
— Къде?
— На гърба ми.
Тя не бе погледнала гърба му. Той беше без връхна риза, но през цялото време бе лежал по гръб.
— И там ли си ранен?
Лицето му отново се изкриви от гняв.
— Попитай онази датска кучка.
Кристен му помогна да легне по корем. Чу как той простена от болка и в следващия миг разбра причината. Гърбът му бе покрит със струпеи, а кожата бе разкъсана и осеяна с мехури, тъмносини съсирени и незараснали рани.
Гледката беше прекалено ужасяваща дори и за силна и смела жена като Кристен. Бяха го обвинили в тежко престъпление, без да имат доказателства, и го бяха измъчвали, за да изтръгнат признания. И за това бе виновна една жена? Нима една жена можеше да бъде толкова жестока?
Селиг не можеше да види раните на гърба си, затова сестра му го успокои, макар да се задушаваше от ярост:
— Може би раните не са толкова сериозни, колкото ти се струва.
— Да, но болките са доста силни.
— Навярно е така, защото си много отпаднал. — Искаше да го утеши и да го накара да забрави за преживяното, макар да знаеше, че самата тя никога нямаше да забрави това, което бе видяла. — Хранил ли си се въобще както трябва, след като си дошъл на себе си?
— В деня, когато се събудих, преди да стигна до Гронууд.
— Добре, а сега трябва да изядеш остатъка от бульона — бодро изрече тя. — И колкото повече ядеш, толкова по-бързо ще се съвземеш. Искам да се храниш редовно, при това по-често и всеки ден ще ти увеличавам дажбата. — Тя остави купата на сламеника до ръката му. — Опитай се да продължиш сам. Купата е съвсем близо до ръката ти. Отивам да доведа лечителката. И да не си посмял да ми възразяваш. Тя знае с какви мехлеми да те намаже и ще ти даде нещо против болката. А, да, щях да забравя, ще я предупредя в никакъв случай да не ти дава очистително, кълна ти се.
Кристен не дочака отговора му и слезе от каруцата. Запъти се към огъня, където датчанката бе седнала на земята заедно с Торолф и останалите.
Ерика я забеляза и скочи на крака. Торолф помисли, че ще побегне и веднага се хвърли към нея, но видя Кристен и се успокои.
Ерика стоеше неподвижно, макар че тялото й трепереше. „Тя е видяла гърба му, разбрала е какво съм сторила в пристъп на ярост и за мен няма никакво извинение, никакво извинение, независимо, че брат й ме предизвика…“
— Питах те и преди — започна Кристен с изненадващо спокоен тон, — но сега искам да ми отговориш. Ако Селиг е бил ранен преди да се добере до Гронууд, както твърдеше и Тургайз Триметровия, той е дошъл в замъка ти да потърси помощ. Каква помощ му оказа?
— Заповядах да го накажат с камшик.
Ерика не би могла да избере по-неподходящ момент да признае вината си. Думите й само потвърдиха предположенията на Кристен. Яростта я заслепи и тя удари Ерика по лицето с опакото на дланта си.
Ударът бе много силен и повали датчанката на земята, в нозете на смаяния Торолф. Разкошната й златиста коса се разпиля в прахта. Торолф не се опита да я задържи, а само отскочи назад.
Бузата на младото момиче пламтеше. При удара кожата й отвътре се бе разцепила и устата й започна да се изпълва с кръв. Тя я изплю, уплашена да не се задави.
Кристен се наведе над нея със стиснати юмруци. Изкрещя й да се изправи веднага, за да не я вдигне тя за косите. Ерика не се съмняваше, че свирепата сестра на Селиг ще я бие до припадък. Само един мъж — верният Тургайз — можеше да я спаси, но той бе много далеч. О, не, Богове, не. Ако гигантът бе скрит някъде в гората и видеше тази ужасна сцена, той щеше да пренебрегне всички опасности и щеше да й се притече на помощ. Нищо нямаше да го спре и сигурно щяха да го убият. Кристен продължаваше да й крещи, че трябва да се изправи на крака.
— Лейди, моля те, не тук, защото той може да ни наблюдава отнякъде.
— Нима очакваш някой да се загрижи за теб? — изсмя се Кристен.
— Тургайз ще го направи.
При споменаването на това име мъжете, застанали най-близо до двете жени, веднага извадиха мечовете си. Но Кристен не се уплаши, бе побесняла от гняв и не мислеше за нищо друго, освен за страданията и униженията, които любимият й брат бе изтърпял.
— Тогава нека се покаже. Съмнявам се, че някога ще го срещнем отново, а и ти едва ли повече ще го видиш. А сега ставай…