Прекъсна я гласът на Селиг, за изненада на всички присъстващи:
— Не, Крис. Нахрани я и се погрижи за нея. Тя ще страда, но аз ще се погрижа за това.
Кристен изфуча разярено и изтича към каруцата. Селиг бе успял да седне и се бе навел през страничната дъска.
— Нека аз да… — започна тя.
— Не! Не ти, а аз имам да уреждам сметки с нея.
Говореше тихо, но твърдо. Беше му струвало голямо усилие да спре сестра си и нямаше да отстъпи, дори и тя да настояваше. Кристен разбра, че само го измъчва и макар и неохотно се подчини на желанието му.
— Добре, ще те послушам, макар и да не ми се иска. А сега си легни. Почивката сега е също толкова ценна за теб, колкото и храната. Повече да не съм видяла да се измъчваш за каквото и да било.
Селиг отправи още един поглед към красивата си мъчителка, която се търкаляше в прахта и дори намери сили да се усмихне. Ала слабостта надделя отново, той въздъхна и се от пусна на сламеника.
Кристен изскърца със зъби. Гневът все още бушуваше в нея, но брат й бе забранил да дава воля на чувствата си. Разбираше желанието му да отмъсти за преживяното и бе сигурна, че той ще си отмъсти, когато силите му се възстановят.
Тя хвърли злобен поглед към датчанката. Ерика все още бе на земята, макар че вече бе седнала. Израза на лицето на Кристен я накара да настръхне.
Но норвежката се обърна към Торолф и запита:
— Дадохте ли й да яде?
— Тя не заслужава — рязко отвърна той.
— Въпреки всичко те все пак са хранили Селиг — неохотно изрече Кристен. — Пък и чу какво каза той — трябва да се грижим за нея, докато той бъде в състояние сам да си разчисти сметките.
— А ти самата ще можеш ли да обуздаеш гнева си?
С тези думи той искаше да я успокои и донякъде успя. Сестра му Тира бе най-близката приятелка на Кристен от детските й години и сега Торолф бе заел мястото на сестра си в сърцето на Кристен. Той дори понякога си позволяваше да се държи предизвикателно с нея, което си позволяваха само най-близките й.
Думите му я накараха да се осъзнае и тя въздъхна.
— Мисля, че ще мога да се сдържам, особено като си представям какво отмъщение ще измисли Селиг за нея.
— Ще я пече на бавен огън?
— Това е най-малкото, което ще стори.
Никой от тях не забеляза как Ерика пребледня, когато чу думите им, без да разбира, че те просто се шегуваха. В гърдите й се надигна паника и устата й пресъхна от ужас. И макар че те започнаха да говорят за постовете около лагера, тя не можа да се успокои. Кристен отново я изгледа студено и се обърна към Торолф.
— Дай й да яде — заповяда тя. — След това я доведи, за да я вържа за през нощта. Намери едно въже, а ако няма, изпрати някого до селото.
Кристен се обърна и тръгна към каруцата когато я спря викът на Ерика. Досега се бяха държали с нея като с някакъв неодушевен предмет, дори не разговаряха с нея. Сцената, на която бе само безмълвен свидетел, я накара да за губи самообладание, макар че бе прекалено уплашена, за да даде воля на гнева си. А и едва ли бе разумно още повече да озлобява тези хора срещу себе си.
— Можеш да ме вържеш още сега, защото няма да ям.
— Ще ядеш…
— Не мога да дъвча, лейди Кристен.
Това беше самата истина. Ударената й буза се бе подула и бе изтръпнала. Повдигаше й се само при мисълта за ядене. Затова само промълви:
— Може би утре ще бъда по-добре.
Кристен се замисли, след което кимна и напомни на Торолф:
— Намери ми въже.
После я дръпна, за да се изправи, и я поведе към каруцата.
Но не я качи, а я накара да седне на земята и да се подпре на едно от колелата. Застана зад нея и зачака Торолф да се върне с въжето. Двете жени не си размениха нито дума.
Докато минутите бавно се нижеха, Ерика започна да се притеснява. Знаеше, че ще бъде завързана за това противно колело, но не мислеше толкова за предстоящата мъчителна нощ, колкото за това, че още не беше…
Лицето й бе пламнало от неудобство, но нямаше друг изход, освен да помоли Кристен:
— Може ли… имам нужда да… за това…
Кристен смръщи вежди.
— Нима Торолф е забравил да те заведе до храстите?
Ерика се бе изчервила от смущение, но успя да промълви:
— Каза ми да отида, но аз не можех така… пред очите му. Нали му бе заповядала да не ме изпуска от погледа си.
— Така и е трябвало да постъпи, а един пленник не може да се преструва на много изискан.
— Моля те като жена. Как би се почувствала на мое място…
— Вече съм била на твое място, датчанке. Бях пленена и повечето от викингите, които виждаш наоколо, бяха заедно с мен, оковани във вериги, а повечето от тези сакси ни охраняваха. Мислиш ли, че съм имала възможност да се усамотявам?