— Това е лейди Ерика от Гронууд. Сега е пленница на Селиг.
— Как е успял да я залови, ако наистина е бил полумъртъв? — Ройс повдигна вежди и я изгледа подозрително.
— Аз направих това вместо него. И той, ако можеше, би постъпил по същия начин, но благодарение на нея той едва се крепеше на нозете си. До вчера е гладувал. Иска сам да й отмъсти.
Саксонецът се замисли и лицето му помрачня.
— Трябва да я върнеш обратно.
При тези думи сърцето на Ерика едва не изхвръкна от гърдите й, но надеждите почти веднага бяха попарени от отговора на Кристен:
— Няма да го направя. Селиг не може да се бие с теб тъкмо сега, затова аз ще го заместя. Тя ще остане с нас.
Той не очакваше, че съпругата му ще оспори решението му.
— Искаш да държим в замъка ни пленена датчанка? — избухна Ройс. — Та ние сме сключили примирие с датчаните.
— Тя не се е съобразила с примирието, когато несправедливо е обвинила брат ми, оковала го е във вериги и е заповядала да го бият с камшик! — изкрещя Кристен. — Той е бил тежко ранен в главата, полумъртъв от глад, изгарящ от треска. Добрал се е до Гронууд да търси помощ, а вместо това тя е заповядала да го измъчват. Погледни го и сам прецени дали не трябва да отмъстим!
Кристен рязко дръпна покривалото, Ройс се приближи към каруцата и надникна в нея. Ерика видя ужаса, изписан на лицето му, и чу как той прошепна:
— Боже мой!
Тя затвори очи. Искаше й се земята да се разтвори и да я погълне. Чу как Селиг каза нещо на зет си, вероятно нещо като шега, за да успокои Ройс, но не можа да разбере точните думи. Ала изразът на лицето на високия саксонец не се промени.
Ройс дръпна жена си настрана.
— Тук има някаква грешка, Кристен. Сигурен съм в това. Никоя жена не би се отнесла така с брат ти.
— Да, една нормална жена не би постъпила така, но това е една безсърдечна кучка, която изпитва удоволствие от страданията на пленниците си. Тя лично е наредила да го бичуват. Хората на Селиг знаят това и ако ти я пуснеш, те ще я убият.
— Алфред жив ще ме одере, ако научи, че съм замесен в тази история — гласът му прозвуча тревожно.
— Нищо няма да ти стори, ако научи какво е сторила тя — възрази Кристен. — Но ако толкова те безпокоиш, вземи хората си и си тръгни. Това, което правя за брат ми, не те засяга.
— Така ли мислиш? — изръмжа той и пристъпи към нея. — Струва ми се, че ще променя решението си да те напердаша едва когато се приберем в замъка.
Кинжалът все още висеше на кръста й, но ги не посегна към него, а само вирна гордо брадичка.
— Ако искаш да се бием, направи го. Няма да ти се подчиня, защото зная, че съм права.
— А нима някога си се подчинявала? — ядосано запита той, но изразът на лицето му се смекчи. — Не трябваше да идваш тук без мен. Можеше лесно да ме откриеш. Но ти си постъпила така, защото си знаела, че нямаше да ти позволи да се замесваш в тази история. Май наистина си заслужаваш боя.
Кристен се засмя и обви ръце около врата му.
— Мога да те накарам да забравиш тревогата, която ти причиних — самоуверено рече тя.
— Съмнявам се, но ще ти дам възможност да опиташ.
Ерика видя, че те се приближиха към останалите. Вече не можеше да чува думите им. Душата й отново се изпълни с отчаяние.
Колко близко беше до свободата! Ако той беше по-настоятелен… но тя знаеше защо саксонецът промени решението си — бе видял раните на Селиг.
— Разбра ли какво си казаха?
Тя бе чула някакъв шум в каруцата, но не очакваше, че Селиг ще може сам да се доближи до нея. Вдигна поглед и видя, че той е успял да се изправи, но се държи за пръта, за да не се строполи на пода на каруцата.
Въпреки че лицето му беше като изпито от треската и изкривено от болките, той все пак си оставаше необикновено красив, най-привлекателният мъж, който бе виждала, със съвършено оформени скули, още по-изпъкнали заради отслабването, с много дълги мигли, с чувствени и обещаващи устни. Ерика побърза да пропъди смущаващите мисли, които внезапно я обзеха. Но не можа да откъсне поглед от него, удивена от това, че този път не беше намръщен и дори бе започнал да говори с нея. Тя беше тъй стъписана, че не успя веднага да му отговори.
— Повечето от думите успях да разбера — отвърна тя със същия небрежен тон като неговия, макар че внимателно подбираше думите си. — А ти разбра ли какво казаха?
— Не. Никога не съм изпитвал нужда да науча езика на саксите, защото Ройс и повечето от неговите хора знаят келтски. А ти говориш ли келтски?
— Не.
— Тогава е от полза, че ние двамата владеем норвежки и датски. За какво спориха?
Ерика не вярваше на ушите си. Нима той, в чиито ръце сега е съдбата й, разговаря с нея? — „Аз сам ще се разправя с нея.“ — Не можеше да забрави тази злокобна заплаха. А ето че сега й говори спокойно, като че ли нищо не се е случило между тях.