Дали би било разумно да се опита да му се извини, след като е в толкова особено, почти дружелюбно настроение? Дали да го помоли за прошка? Да му обясни за престъпното своеволие на Уилнот?
Но когато срещна погледа му, втренчен в лицето й, Ерика само успя да смутолеви някакъв неясен отговор на въпроса му:
— Нещо не можеха да се разберат за присъствието ми в лагера.
Селиг се замисли за миг и рече:
— Ах, да, бях забравил, че Ройс мрази датчаните от цялата си душа. Не би искал край него да има някой от тях, независимо по каква причина.
Това бе намек за безизходното й положение, макар и косвен. Отново горчивина заля душата й. Безсмислено бе да го моли за прошка. Нищо не можеше да я спаси.
— Не се тревожи. Сестра ти надделя в спора.
Той кимна разбиращо, като че ли въобще не можеше да се очаква друг изход.
— Ако те освободят без мое съгласие или ако успееш да избягаш, аз пак ще те намеря. От мен няма да можеш да се скриеш.
Изразът на лицето му не се промени при тази непоколебима заплаха. Тя се разтрепери, но поне той не успя да го забележи. Този яростен викинг лесно би могъл да преодолее стражата й. Дори би могъл да проникне в замъка на брат й и да я убие точно когато най-малко го очаква. И защо ли иска да я накаже толкова сурово?
— Като че ли искаш да си играеш със съдбата ми — упрекна го тя, защото не успя да измисли по-добър начин да се защити.
— Сигурно, но само докато не се възстановя дотолкова, че да мога да направя нещо по-силно — и Селиг й се усмихна с онази ослепителна усмивка, от която дъхът й секна. — Въжето много ти подхожда, лейди — добави той с любезен тон и погледна към възела около врата й. — Особено ми харесва примката около врата ти.
Ерика пребледня. Нима той замисля да я качи на бесилката? Навярно иска тя да узнае каква участ я очаква, за да не може да заспи, за да може страхът да погуби разсъдъка й. — „Аз сам ще се разправя с нея.“ — Тя затвори очи, за да скрие сълзите си.
Доволен, Селиг не я изпускаше от поглед. Тя бе изкушаващо красива, дяволски привлекателна — дори и в този миг, когато сърцето му преливаше от омраза към нея, той трябваше да признае в душата си, че тази датчанка можеше да обърка чувствата му, и то с един замах. Никога не бе виждал такава жена. Може би се бе отнесла така жестоко с него, защото се бе главозамаяла от властта си — когато брат й отсъстваше, тази красавица бе пълноправна господарка в техния замък. Ала майка му, както и сестра му, притежаваха същите права, но не злоупотребяваха с тях. Тази датчанка го бе наказала с камшик, и то за какво? Защото той, Селиг, й бе предложил да сподели леглото й? Толкова много жени не биха пропуснали да се възползват от тази възможност.
Биха го с камшик… а тя е стояла до него и се е смеела на мъките му, студенокръвна, злобна… красива… вещица. Но ще си плати за всичко, сега е негов ред да изпита наслаждение. Преди да приключи с нея, тя ще пълзи в крака му и ще хленчи за милост, а той ще бъде този, който ще се смее и презрително ще откаже да я пощади.
— Наистина много харесвам въжето около врата ти — продължи Селиг, — но мисля да поръчам да направят един железен нашийник, с халка към него. Специално за теб. Сигурен съм, че ще съумея да измисля какви ли не забавления с този нашийник.
Ерика стреснато го изгледа и с ужас видя, че викингът все още се усмихваше, но в очите му се таеше омраза. Нямаше да я обеси. Но страхът не я е напусна. А именно това желаеше той. Ще си поиграе с нея? Може би искаше да я накара да полудее?
— Май не ти се струва много забавно?
Тя не можеше да говори от ужас и само поклати глава.
— Добре — студено изрече той. — Защото не искам никога повече да чувам смеха ти.
Той наблегна на последните думи като че ли за него те бяха по-важни от всички заплахи и обещания. Но Ерика бе тъй уплашена, че не можа да промълви дори и една дума. Тогава Селиг се отдръпна навътре в каруцата и тя го изгуби от погледа си. О, богове, ако само можеше никога да не го вижда отново.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Денят премина така както Ерика бе очаквала. Кристен яздеше белия си жребец редом до съпруга си, а това означаваше, че опасната датчанка не можеше да бъде оставена сама в каруцата с беззащитния Селиг. Беззащитен? Той може би наистина беше по-слаб и от едно невръстно дете, но думите му бяха по-страшни от всяко оръжие.
Ерика бе благодарна на съдбата поне за това, че не я принудиха да остане с него, макар че трябваше да ходи пеш. Ако й бяха върнали, обувките, нямаше да се измъчва толкова.