Не бе сигурна, че го бяха направили умишлено, защото не Кристен, а Торолф върза единия край на дългото въже за дъното на каруцата, а с другия превърза китките й. Съмняваше се дали той въобще бе забелязал, че пленницата е боса, тъй като долната й риза бе доста дълга. Кристен навярно бе забравила, че предния ден бе събула обувките на Ерика. Или пък смятаха, че боса и с изранени нозе трудно би побягнала.
Селиг внимателно гледаше, докато я завързваха за каруцата, и Ерика гордо вдигна глава и не поиска да й върнат обувките. За щастие конете се движеха бавно, но каменистата земя израняваше краката й.
Пленницата крачеше отстрани на каруцата и не можеше да вижда легналия в нея Селиг, нито пък той нея. Часовете се нижеха бавно и силите й започнаха да се изчерпват. Не падна нито веднъж, но умората постепенно я надвиваше. Слънцето печеше все по-силно и нещастницата бе плувнала в пот.
Наближаваше пладне, когато саксонският лорд насочи коня си към нея и мълчаливо й подаде мях с вода. Селиг бе казал, че зет му мрази датчаните, но когато Ройс я погледна, не видя омраза в очите му. На лицето му се четеше любопитство, дори объркване, но нямаше и гледа от онази враждебност, с която я посрещнаха всички останали.
Тя му върна мяха, но за нейна изненада той не се отдалечи, а попита:
— Кой те удари?
Разбира се, досети се Ерика, забелязал е подутината на бузата й. Отокът се бе увеличил и достигаше до окото й. Усещаше тъпа болка.
— Съпругата ти — отвърна пленницата.
На лицето му не трепна нито един мускул.
— Навярно отново е била побесняла.
Наистина беше побесняла. Ерика никога нямаше да забрави острието на кинжала, насочено към гърлото й.
— Очаквах, че ще се нахвърли върху мен — добави тя.
— Наистина ли? Защо?
Тя го изгледа и се замисли дали Ройс я разпитва само от любопитство, или има някаква скрита причина. Поколеба се за миг, преди да му каже истината:
— Подозирам, че дотогава не бе видяла раните по гърба на брат си.
— Ах, да, от камшика. А защо си заповядала да го бият?
Последният му въпрос бе неочакван за нея. Нима Кристен не му бе разказала всичко?
— Той бе обвинен, че е вражески съгледвач. Когато го разпитвах, отговорите му бяха много неясни и пораждаха съмнения. — Това не беше цялата истина и не обясняваше причината за съдбоносното й решение, нямаше дори намек за обидата, която Селиг й бе нанесъл, като безцеремонно бе поискал да сподели леглото й. — Защо всички вие намирате боя с камшик за толкова необичаен? Нима, ако беше на мое място, ти щеше да постъпиш другояче?
— Сигурно щях да постъпя като теб, но аз съм мъж и ангелската красота на Селиг нямаше да повлияе на решението ми.
— Не разбирам каква е разликата… — колебливо възрази тя.
— Нима? Всички жени са луди по него. Те го обожават и никога не биха го наранили.
И тя не би си позволила, мина й през ума, ако обстоятелствата бяха по-различни. Вече започваше да се дразни, че според мнението на всички наоколо, ако съдбата на Селиг Благословения зависеше от жена, то никой не би трябвало да го докосне с пръст. Спомни си как незаслужено я бе обидил. Само мъж с прекалено високо самочувствие би си позволил подобна наглост.
— Значи признаваш вината си?
— Какво? — Ерика го изгледа слисано, докато най-после си спомни, че Ройс сигурно говори за боя с камшика. — Не… аз… той ме обиди и аз не успях да се овладея.
Ройс отметна глава и се засмя. Ерика стисни зъби. За нищо не света не би си признала истината.
— Никак не е смешно — каза тя.
— О, за бога, наистина е смешно. Не си могла да се овладееш? Това обяснява всичко.
Той намекваше, че нищо друго не може да се очаква от една жена и тя се почувства засегната. Бе загубила самообладание само за миг. Ако не беше злополуката с племенника й…
Селиг ги наблюдаваше с присвити очи. Не му харесваше, че Ройс проявява интерес към неговата пленница, още повече, че от каруцата не можеше да чуе разговора им. Още по-малко му се нравеше мисълта, че зет му би могъл да я освободи, а той не можеше да му попречи. Можеше да се стигне до схватка между неговите бойци и бойците на Ройс, което Селиг не искаше да допуска. Тя не трябваше да бъде свободна, преди да си отмъсти за всичко, което бе преживял в замъка й.
Селиг не ги изпускаше от погледа си и видя как тя изведнъж се разгневи и престана да говори с Ройс. Младият викинг имаше свръхестествената способност да усеща чувствата на жените, дори и на тези, които мразеше. Не, не жените, а само тази, тъй като досега не бе изпитвал омраза към нито една жена. Това чувство бе непознато за него. Особено ако трябваше да мрази такава красавица като тази датчанка. В този миг сестра му се приближи към него и каза, че според нея пленницата прекалено дълго е вървяла пеша и ще бъде по-добре, ако й дадат кон.