Почувства как в гърдите му се надигна жал към нещастницата, но веднага се ужаси от чувствата си. Не можеше да повярва, че изпитва съжаление към жената, която му бе причинила толкова страдания. Трябваше да си припомни, че за него тя не бе само една слаба и крехка жена, а безмилостна и жестока вещица. Щеше да му бъде по-леко, ако можеше да забрави, че тя е жена, но това бе невъзможно.
Селиг отхвърли предложението на Кристен.
— Нима искаш тя да припадне от слабост? — остро запита сестра му. — На мен ми е безразлично, но тя едва ходи.
— Тя не е чак толкова слаба, колкото изглежда. Остави я. Когато се изтощи съвсем, ще я качиш на кон.
Той все още не можеше да си прости моментната слабост, но си обеща това повече да не се повтаря. Всъщност тайно се надяваше, че тя скоро ще рухне. Твърдо бе решен дотогава да не позволи да я качат на каруцата. Нямаше да чака дълго. Макар че въжето бе разхлабено, тя трябваше да го повдига, за да не се спъне в него. Но с всяка крачка силите й се топяха. Мъчително бе дори да я гледа, но продължи да я следи с поглед, за да не пропусне мига, в който ще се строполи на земята.
Селиг лежеше, бавно се пресягаше към изобилната храна и се наслаждаваше на мъките на датчанката. Дори бе забравил за собствените си болки, докато наблюдаваше страданията на Ерика Безсърдечната. Девойката нито веднъж не отправи поглед към него, което не беше никак лесно, тъй като вървеше зад каруцата с лице към него.
Тя се препъна и в този миг погледите им се срещнаха. Той разбра, че тя сякаш бе прочела мислите му. Все още се държеше на крака, но Селиг виждаше, че всеки миг ще рухне на земята.
Даде й знак с ръка да се качи в каруцата. Но тя само гордо вдигна глава. От устните й не се отрони нито звук. Младият мъж се скова от изненада и в миг отново усети болките в гърба. Беше вбесен от безсилието си, от това, че не може да я грабне на ръце и да я метне в каруцата. Тя знаеше, че той няма сили да направи това и затова му се противопоставяше.
Селиг извика Ивар, който яздеше недалеч, и му заповяда:
— Доведи я!
Ивар мълчаливо се насочи към нея, но Ерика започна да вика. Воинът я грабна, без да слиза от коня, и грубо я стовари в каруцата. Тя падна на колене, но тъй като ръцете й бяха вързани, не можа да запази равновесие и политна напред. Остана да лежи по корем. За щастие лицето й не бе наранено, но за съжаление отново се бе озовала близо до своя мъчител. Тази сутрин бе изтърпяла достатъчно мъки, ала все пак предпочиташе телесните страдания пред опасността да остане насаме със Селиг.
Ерика се опита да се изправи и да слезе от каруцата, но кратката му заповед я прикова на място.
— Не мърдай!
Нима бе прочел мислите й? Явно беше много ядосан, че не се бе подчинила на желанието му. Но тя беше пленница, а не робиня и не бе длъжна да се подчинява на заповедите му. Не беше необходимо да търси повод, за да увеличи страданията й. Можеше да я измъчва и никой нямаше да му попречи.
Ерика стисна зъби, потисна непокорството си и му обърна гръб. Беше негова пленница. Ако му се противопоставеше, това щеше да задоволи гордостта й, но нямаше да облекчи участта й. Но имаше и още нещо, заради което не искаше да бъде сама с него в каруцата.
Селиг бе твърде слаб и не можеше да й причини болка, но дълбоко в сърцето си тя усещаше необясним страх. Страхът не бе породен от мисълта за мъките, които би могъл да й причини, а от нещо, свързано със самия него, с близостта му. Дори можеше да го докосне… и искаше да го докосне. О, небеса, това беше безумна мисъл. Внезапно усети как той хвана лявата й плитка и я задърпа към себе си. Сега почти се допираше до него. Бе увил плитката й около юмрука си и тя не можеше да помръдне.
Не бе необходимо да я влачи за косата, ако искаше да я накара да се приближи към него. Просто трябваше да я помоли или да й заповяда. И в двата случая щеше да се подчини, защото нямаше друг изход. Помисли си да му каже това, но преглътна думите си. Лицето му я хипнотизираше. Думите му бяха гневни, но изразът на лицето му бе спокоен и дори излъчваше задоволство.
— Сега май не изглеждаш много добре, нали, момиче? — изрече той, макар че това не беше истина. Независимо че дрехите й бяха мръсни, и лицето й бе потънало в прах и пот, тя го привличаше неудържимо. Мръсотията не можеше да помрачи пищната й красота, която въпреки нежеланието му го вълнуваше. Ала тя не трябваше да узнае това и Селиг бързо добави:
— Нито пък си толкова високомерна и недостъпна.