Кой знае защо, Ерика се изчерви. Беше й все едно как изглежда, макар да знаеше, че никога не бе изглеждала по-зле. Косата й бе разрошена и сплъстена от потта и праха. Цялата бе покрита с мръсотия, а лицето й бе набраздено от черни ивици. Усещаше, че от нея се разнася неприятна миризма, и това я измъчваше най-много.
Макар че младият викинг бе много изтощен, с изпито лице и тъмни кръгове под очите, той все пак беше красив. А тя имаше раздърпан вид и приличаше на блудница. Той искаше да я унизи и да й покаже каква съдба я очаква занапред.
Няма да му позволи да си играе с нея.
— По-добре ме убий още сега и сложи край на мъките ми — гордо изрече тя.
Досега не бе срещал толкова смела жена, като се изключеха майка му и сестра му. Селиг бе силно изненадан от думите й, но не се издаде, а само й се усмихна.
Искаше й се да не се бе усмихвал. Усмивката го правеше, още по-красив, а това я плашеше.
— Не, няма да те убия — отвърна той. — Нито ще можеш да се откупиш от мен. Ще те измъчвам безкрайно, както ти стори с мен.
— Твоите мъки не бяха безкрайни — дръзко отвърна тя.
— Три дни в твоята яма… това е безкрайно дълго, лейди. Никой не ме е унижавал така.
Устата й внезапно пресъхна, но все пак намери сили да продължи:
— Какво ще сториш с мен?
— Освен да те направя своя робиня…
Неволна въздишка се отрони от устните й.
— Не можеш да ме направиш своя робиня.
— Но ти вече си моя робиня.
— Брат ми ще те намери — извика тя. — Той ще плати и най-скъпия откуп и ще ме освободи.
— Аз не съм сакс, нито ще приема проклетите му пари. Един викинг никога не забравя да си отмъсти. Трябва да знаеш това, нали и твоят род е от викингите.
Но той живееше в Уесекс. Сестра му беше омъжена за саксонски лорд. И Селиг бе длъжен да спазва техните закони. Не искаше да губи надежда, че може да бъде откупена и освободена, защото иначе нямаше да има сили да издържи на всички страдания.
Робиня? Той не може да постъпи така с нея. Тя не бе пленена в честен бой, а бе похитена от дома си. Селиг може да поиска откуп. Може дори да я убие. Но тогава Рагнар ще го убие. Но да бъде негова робиня, когато замъкът й бе недалеч от неговия?
Макар че в душата й бушуваха силни и често противоречиви чувства, младото момиче успя да се овладее и заговори по-спокойно:
— Брат ми никога няма да позволи да ме държиш в плен. Ти трябва да решиш какъв откуп да поискаш за мен, когато той дойде.
— Трябва ли?
Той се усмихна, но внезапно я дръпна за плитката. Явно отново го бе ядосала. Бе увил плитката й около юмрука си и тя се запита дали той осъзнава, че й причинява болка.
— Сега не говорим за брат ти — продължи той. — Ако дойде да те освободи, ще бъда принуден да го убия. И в края на краищата чия ще бъде вината?
Ерика затвори очи. Искаше да я накара да се разплаче. Но тя сподави сълзите си. Нямаше да му позволи да я унизи още повече.
— Ти се тревожиш за брат си, нали? — меко попита той.
— Да — едва чуто прошепна младото момиче.
— Ще ме помолиш ли да му пощадя живота?
Ерика се вцепени, но се съвзе и гордо го изгледа.
— Моят брат е силен мъж. Той може сам да се погрижи за себе си.
— Значи няма да ме молиш?
— Не.
— Ти май си много горда. Това е добре. Първото, което ще направя, е да смачкам гордостта ти. Ти сама ме предизвикваш да го сторя.
Ерика искаше да узнае какво бе намислил.
— Не искам да те предизвиквам — предпазливо отвърна тя.
— В такъв случай си решила да изпълняваш безропотно всичките ми желания?
— Не исках да кажа това.
— Знам. Ти мислиш, че ще ми попречиш да ти отмъстя, но аз ще го направя. В името на бог Один, кълна се, че ще го сторя. — Погледът му се спря на устните й и тя отново се вцепени. Селиг видя това и се засмя, но смехът му прозвуча пресилено.
— Няма защо да се страхуваш… от мен — изрече той. — Нямам намерение да се възползвам от прелестите ти.
Ерика въздъхна е облекчение. Явно изнасилването не бе включено в списъка от мъчения, които замисляше. Но може би просто си играеше с нея и искаше да й вдъхне надежда, за да може след това да я унищожи.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Брена Хаардрад лежеше по гръб на тревистия насип. Слънчевите лъчи и топлият бриз галеха черните й коси и разсейваха тревогата в душата й. Челото й, все още гладко за жена, прехвърлила четиридесетте, се проясняваше. Тялото й бе стройно и стегнато като на млада жена. Четирите бременности бяха оставили едва забележими следи по него.
Тих плясък отново привлече вниманието й към езерото, в което мъжът й бе влязъл да поплува. Топлите й сиви очи наблюдаваха как Гарик разтърси златистите си коси и блестящи водни капки се разпръснаха във всички посоки. Той, нейният викинг, все още бе красив мъж. Все още си служеше добре с меча, макар че това рядко се налагаше. Напоследък в косата му се бяха появили сиви нишки, но това не намаляваше красотата му, която я изпълваше с радост.