— Получи се вест. Ще пристигнат след един час.
— А моят син? — извика Гарик.
— Той е с тях.
Гарик махна с ръка, затвори очи и се отпусни на тревата. Брена знаеше, че в този миг мъжът й благодари на всички божества за щастливото избавление на децата им. Тя се приближи към него, прегърна го и отпусна глава на гърдите му. Той я притисна към себе си. Едва сега Брена почувства как тревогата я напуска и очите й се напълниха със сълзи. И двамата се засмяха с облекчение.
— Ще отидем ли да ги посрещнем? — запита тя, когато се успокоиха.
— Мисля, че ще е по-добре да ги посрещнем тържествено в замъка.
— Едва ли ще ни е необходим цял час, за да стигнем до замъка — усмихна се тя и многозначително повдигна вежди.
— Знам.
След миг двамата лежаха прегърнати на земята. Брена отново се засмя, но причината за смеха й сега беше съвсем друга.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Селиг искаше да оздравее колкото е възможно по-бързо. Все още нямаше достатъчно сили, но на третата сутрин бе станал от каруцата и бе пожелал да язди до сестра си. Бе успял да я убеди, че вече е по-добре, но не й бе казал, че болката в главата продължава да го измъчва. Младият мъж бе изпълнен с нетърпение, искаше час по-скоро да стигнат до Уиндхърст, преди да се е появил братът на Ерика. Трябваше сам да се справи с него. Не желаеше да се стига до битка между бойците на Рагнар и Ройс.
Ето защо бе необходимо да укрепят замъка и да задържат брата на Ерика, докато Селиг събере сили сам да застане срещу него. Не изпитваше угризения да го убие, както и Рагнар Харалдсон не би изпитвал, ако бе в замъка си и би го убил заради подозрението, че е съгледвач.
Той си припомни, че самата Ерика му го бе казала. Така наказваха враговете и тези, които им помагаха. Съжаляваше само, че тогава бе прекалено изнемощял от треската и не си спомняше ясно разпита, на който датчанката го бе подложила. Но ако успееше да убие Рагнар, надеждите й за избавление щяха да бъдат съкрушени и щеше да й отмъсти за страданията, които му бе причинила.
Видя, че краката й бяха оставили кървави следи по дъното на каруцата и се ядоса. Проклетата датчанка ще остави кръвта й да изтече, но няма да го помоли за помощ. Горда е като сестра му Кристен, но със сатанински характер прикрит зад обайващата й красота. Ще се постарае да не остане и помен от дързостта й.
Не бива да допусне болката и слабостта да го победят. Когато му дойдеше времето, ще я принуди да пълзи раболепно в краката му и да проси милостта му. Но дали щеше да се почувства удовлетворен, ако успее да покори тялото й, но душата й продължи да му се съпротивлява? Всъщност Селиг не я бе повикал да се качи и каруцата от състрадание, а защото искаше да пристигнат по-бързо до Уиндхърст.
— Мама и татко са дошли! — радостно извика Кристен.
Селиг яздеше зад нея и бе радостен, че най-сетне пред тях се появи величественият Уиндхърст. Викът на сестра му го накара да присвие очи и той видя две фигури горе на стената. Позна родителите си.
Тихичко въздъхна. Гарик и Брена бяха споменали, че може би ще им гостуват това лято, но сега обстоятелствата така се бяха променили, че Селиг не желаеше да се среща с тях. Приличаше твърде много на майка си и знаеше, че тя е твърда и непреклонна и няма да може да й се противопоставя така, както си позволява пред сестра си. Брена веднага ще го настани в леглото и няма да му разреши да напусне стаята, докато не се увери, че е напълно здрав. Пък и Кристен му бе заявила, че няма да го остави да се прибере в неговия замък, докато не укрепне. Сестра му не се доверяваше на жените, които Ивар бе купил, и не вярваше, че те ще могат добре да се грижат за брат й.
— Няма ли да се опиташ да не споделяш с мама всичките ми патила? — нехайно попита той, но със скрита надежда, че сестра му ще отстъпи пред молбата му.
— Не ставай глупав. Можеш да скриеш хлътналия си корем, като облечеш по-широка риза, но по лицето ти отдалеч се познава колко си измършавял.
Не се бе досетил за това.
— Значи не съм вече красив, така ли?
— Толкова си грозен, че едва ли някой ще те познае.
Доволна, че бе успяла да го засегне по едни от най-чувствителните му места, тя се изсмя, пришпори белия си жребец и препусна към главната крепостна врата. Той я последва, но от друсането болката на тила отново се събуди. Очевидно в този миг Кристен не се безпокоеше много за здравето му, но нали сам я бе уверил, че се чувства доста по-добре.
Опита се да се задържи стабилно на седлото и да не изостава от сестра си. Но Кристен вече бе стигнала до голямата врата и се бе втурнала да прегърне радостните си родители.