Навярно характерът му криеше, повече тайни, отколкото си бе мислила, но от това съвсем не й стана по-леко. Напротив, доста смущаващо бе откритието, че един мъж, който изглежда толкова весел и добродушен, понякога може да бъде така жесток.
Младото момиче довърши прическата си. Селиг не откъсваше поглед от нея. Но няколко пъти тя, на свой ред, го изгледа крадешком и забеляза, че той изведнъж се унася в мисли и на лицето му се появява някакъв разсеян израз. Това странно изражение на лицето му се бе появило, след като бе започнала да разресва косата си. Погледът му все така беше отправен към нея, но бе безизразен, лишен от топлота и блясък. В този миг тя не разбираше какво става в душата му.
Накрая Ерика започна да се дразни от неотстъпното внимание, с което очите му следяха всяко нейно движение. Вече й се доспиваше — бе станало доста късно. Слугите бяха донесли една завивка за нея още когато бяха прибрали дрехите й. Ерика се преоблече в новите и чисти дрехи, които се оказаха доста по-груби от нейните, но тя не бе очаквала дори и този „жест на внимание“.
Очакваше отново да я завържат с въжетата и не разбираше защо слугите все още се бавят. Нито за миг не си помисли, че ще я оставят през нощта със свободи ръце. Освен това никой не влезе да изгаси свещите. Дали да се обади? Не, по-добре да не се намесва, по-разумно е да не прави нищо, освен ако не я принудят. Не може да им бъде от помощ, пък и не би искала дори и да можеше.
Уморено и изнервено, младото момиче нямаше сили повече да чака и наруши досадното мълчание:
— Тази ракла твоя ли е?
— Да.
— В тази стая ли ще ме заключиш?
— Имам свой замък, недалеч оттук, в западна посока. Сградата е нова, макар и да не е толкова удобна като тази тук, в Уиндхърст. Но когато гостувам на сестра си, винаги спя в тази стая.
— Колко време смяташ да останеш тук?
Лицето му се изкриви в кисела усмивка.
— Не съм сигурен дали трябва да знаеш всичко. Кристен ще наглежда прислугата и робите, защото аз все още съм твърде отпаднал, а някой трябва да се грижи за мен. За съжаление майка ми, изглежда, е съгласна с нея.
Като чу думата „роби“, Ерика отново почувствува как гневът се надига в гърдите й. Тя грабна завивката, уви се плътно в нея и легна на пода с гръб към стената.
Но Селиг искаше да продължи разговора с нея.
— Може би знаеш как да се грижиш за един инвалид?
— Та ти не си инвалид — процеди тя през зъби. — Може би храната и почивката няма да ти помогнат да се възстановиш още утре, както ти се иска, но в това няма нищо особено.
— Там е работата, че болките в главата и в гърба ми не изчезват — оплака се той.
Ерика се сети за вината си и стисна очи. Беше заповядала да накажат сурово с камшика един ранен и невинен мъж. Тя и само тя е виновна да се удвоят мъките му. Той заслужаваше да бъде разменен срещу кралски откуп. Трябваше да му се извини, но не го бе сторила. Трябваше да разбере състоянието му, а вместо това, припомни си Ерика, го бе оставила да страда в онази ужасна яма. Но си спомни също и своите нещастия, униженията да крачи с окървавени нозе след каруцата, заплахите и изпитанията си…
Младият викинг нищо не каза. Замълча и тя. Малко по-късно Ерика се унесе в сън, въпреки неудобството да заспи на пода, когато изведнъж се сепна от звън на вериги.
Девойката отвори очи, обърна се и видя, че Ивар е влязъл в стаята и се насочва към нея. Тя мигом настръхна, изправи се и с ужас разбра, че ще я оковат в тези противни железа. Така бяха постъпили с нея и предишната нощ. Опита да се успокои, но точно в този миг веригите отново издрънчаха зловещо.
Сърцето й се изпълни със страх и все по-нарастващ ужас. Широко разтворени, очите й се втренчиха в това, което Ивар държеше в ръцете си. Мъжът наистина носеше вериги, каквито досега тя не бе подозирала, че може да съществуват, фини и тънки, като че ли изплетени от безброй брънки.
Преди Ивар да се наведе към нея, от леглото долетя глухият глас на Селиг:
— Изработихте ли ги точно както ти бях поръчал?
— Всичко е направено точно както ми бе наредил. Ковачът повика двамата си помощници и цял ден са работили без почивка. Току-що ги довършиха.
— А ти сам изпробва ли якостта на веригите?
— Да — намръщено отговори Ивар. — Връзките са здрави, макар и да изглеждат доста тънки.
— Добре. А сега ми я доведи тук, до леглото.
Ивар повдигна вежди, учуден от настойчивия тон на Селиг. Видя, че господарят му бе седнал в леглото и побърза да добави:
— По-добре е лейди Брена да не те заварва седнал. Знаеш, че поне две седмици няма да ти позволи да станеш от постелята.