— Значи е замислил някакъв изкусен план за отмъщение?
— Не ми довери какво точно възнамерява да направи. Действията му ще бъдат изненада както за нея, така и за нас.
Малко по-късно съпрузите бяха събудени от други звуци, не по-малко шумни, които обаче не можеха да изненадат никого в замъка. Кристен извика нещо, в отговор се чу басовото ръмжене на Ройс, после долетя звук от счупване на някакъв предмет, запратен яростно на пода. Така и не се разбра какво бе счупено.
Брена се надигна, но Гарик се прозина уморено и я притегли отново към себе си.
— Зет ни можеше да избере по-удобен час, ако е решил да натупа жена си.
Тя се опита да се изскубне от прегръдките му, но това досега никога не бе успявала да постигне.
— Като че ли дъщеря ни до края на живота си няма да се примири с телесните наказания, с които всеки съпруг понякога „удостоява“ половинката си…
— Каквато майката, такава и дъщерята.
Тя не обърна внимание на хапливата му забележка, а само го изгледа намръщено:
— Нищо ли няма да направиш?
— А според теб какво мога да сторя, щом Ройс има право да даде воля на недоволството си? Тя нямаше да бъде понатупана, ако той не я обичаше. Но дъщеря ти винаги се е държала прекалено дръзко с всички около себе си. Тя сама знае, че не е права, затова протестира толкова шумно.
— Тя е и твоя дъщеря, нали? Ох, днешният ден бе изпълнен с толкова безсмислени събития — промърмори Брена недоволно.
— Ако дъщеря ни не беше виновна, нямаше да кряска така и да го хока непрекъснато.
— Но с пълно право, доколкото успях да чуя.
— Не е имала право да поема такъв риск. Ройс сам би могъл да освободи Селиг и помощта на Кристен въобще не му е била необходима. И ако мъжът й не й го беше обяснил, аз сам щях да го сторя.
Сега бе негов ред да извика, защото си спечели един силен удар в ребрата.
— По-добре ще е да престанеш да считаш жените за безсилни и крехки създания, викинг. Кристен е действала напълно правилно. И аз щях да постъпя като нея.
— Тогава може би не само тя си заслужава да бъде понатупана.
— Съветвам те да не се опитваш…
Гарик наистина се замисли дали да последва примера на зет си. Брена умееше да го предизвиква както никой друг и много лесно успяваше да събуди войнствения му дух. Но се спря навреме, защото осъзна, че тя не искаше да стигат до истинска свада.
— Е, все пак е добре, че не си съвсем като дъщеря ни.
И с тези думи побърза да я целуне, за да сложи край на спора.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Ерика се събуди от някаква шумна кавга. Новият ден я посрещна със слънчевите лъчи, които едва успяха да проникнат през натежалите й клепки. Девойката без усилия разпозна гласовете — Селиг спореше за нещо с буйната си сестра. Малко по-трудно бе да разбере кой викаше посред нощ, когато бе събудена от крясъците на Кристен и глухите удари, с които я „съветваше“ Ройс.
Глъчката бе станала толкова шумна, че тя не се сдържа и попита учудено:
— Да не би да са нападнали замъка?
Девойката не бе разчитала да я удостоят с отговор, но за нейна искрена изненада Селиг се бе обадил от леглото си:
— Не се надявай напразно, момиче. Просто Ройс се кара със сестра ми и вероятно й е припомнил, че има правото да я плесне един-два пъти.
„Кристен отново ще стовари вината върху мен“ — помисли си Ерика. — „Още една причина съвсем да ме намрази.“
Но сега, на сутринта, изглежда, че Кристен упрекваше брат си за… но като че ли братът и сестрата спореха за нещо друго.
— Вериги? — извика вбесената Кристен, прекоси просторната стая само с две-три от своите грамадни крачки и се изправи застрашително до леглото на Селиг. — Не мога да повярвам, че си способен на такава щуротия! И за какво са ти потрябвали, ако смея да попитам? Та тя не може да избяга от замъка…
— Сега съм много по-спокоен! — Селиг се опита да надвика гръмогласната си сестра, но явно не му достигаха сили.
Кристен не забеляза, че крясъците й го измъчват и продължи по навик шумно и припряно:
— По дяволите, братко, знаеш какво изпитвам!
— Знам само, че когато Ройс те ядоса за нещо, непременно си го изкарваш на мен — оплака се той. — Но поне този път можеше да ми го спестиш, Крис.
— Разправията между мен и Ройс няма нищо общо с това тук — натъртено рече тя. — Защо поне не изчака да се преместиш в замъка си, за да не виждам подобни гледки?
— Нямам намерение да я изпусна само заради твоите предразсъдъци. Ако преди години теб самата не те бяха оковали във вериги, сега нямаше да вдигаш толкова шум.