— Но ти ще останеш разочарована, защото няма да се омъжиш.
— Защо си мислиш, че никога няма да бъда отново свободна?
— Дори и да бъдеш свободна, нима очакваш някой да ти повярва, че си все още девствена?
— Всички знаят, че никога не лъжа — сподавено промълви тя.
— Много момичета твърдят, че са девствени, без да са такива — пренебрежително подхвърли той.
Тя се изправи и втренчено го изгледа.
— Обзалагам се, че и ти имаш заслуга за това.
— Всъщност, момиче, девствениците никога не са ме привличали. Досаждат ми със сълзите си, винаги са несръчни, защото им липсва опит и крещят от болката. А това никак не е забавно.
— Значи сам си го изпитвал, за да знаеш толкова много.
— Зная го от оплакванията на не един или двама приятели.
— Ти казваш така.
„Кой може да шпионира по-добре за саксите от един келт. Никога няма да се усъмнят в него.
— Но аз дори не говоря езика им.
— Ти казваш така.“
Подигравателната й забележка го бе накарала да си спомни разпита в нейния замък и безпомощното му състояние в онези минути, безстрастният израз на лицето му се замени с гневна гримаса.
— Всичко е така, както го казвам — Селиг заговори студено и натъртено. — Нима се осмеляваш отново да ме наричаш лъжец?
Този път благоразумието й надделя и тя предпазливо добави:
— По рождение съм недоверчива.
Гневът му все още не бе утихнал.
— По-добре е да се научиш да бъдеш по-покорна. Ако не си привикнала, мога много бързо да те науча и ще го сторя, обещавам ти.
Инстинктът за самосъхранение й подсказа да не му противоречи.
— Разбира се, човек може да бъде сломен физически.
— Мислиш, че духът не може да бъде пречупен, така ли? Колко дълго може духът да остане свободен, когато тялото е смазано?
Думите му прозвучаха зловещо. Смазана? Девойката потръпна от ужас.
Селиг се усмихна самодоволно, като видя как Ерика му обърна гръб и се сви до стената. Лесно можеше да я сломи. Имаше гордост, но не притежаваше твърдостта на жените от неговия род. Нямаше духа на Кристен. Още по-зле за нея. С радост би я видял паднала на колене пред него, с разпилени златисти коси.
Гъстата и разпиляна коса с цвят на разтопено злато покриваше гърба й и се спускаше до кръста. Селиг си припомни как бе запленен разкошната й коса и голото й тяло.
Споменът го накара да настръхне. Как бе могъл да си въобрази, че омразата ще го направи безчувствен към това красиво момиче? Вероятно би останал безразличен, ако тя не беше толкова пленителна. Гърдите й бяха едри и твърди, предизвикателно повдигнати и заоблени, с коралови зърна, талията й беше тънка и гъвкава, като изваяна, ръцете и шията й го омагьосваха, а най-вече бедрата — дълги и гладки.
Беше по-висока от саксонските момичета, които Селиг добре познаваше. Досега не бе срещал жена, която да е тъй изящна, без да те е страх, че ще се прекърши в мъжката прегръдка. Ерика нямаше силната и кокалеста снага на Кристен, но тялото й бе стегнато и стройно.
Лицето й, почистено от праха и мръсотията, сега изглеждаше по-красиво, отколкото го бе запомнил от Гронууд. Веждите се извиваха в нежна дъга, скулите бяха високи, носът — малък и прав, а устните — сочни и подканващи. Вирнатата брадичка придаваше дързък вид на красивото й лице, който се смекчаваше от лазурните й очи.
Селиг беше способен да устои на всякакви изкушения, но се бе оказал неподготвен пред тези страстни очи и тази нежно-бяла блестяща кожа. Не можеше да забрави чувствените движения на ръцете й, следващи извивките на тялото й.
Лисица, истинска лисица. Беше се опитала да го съблазни. Но въпреки че разбираше това, младият мъж бе изпитал такава страст, каквато досега бе непозната за него. Ако беше напълно здрав, нямаше да се поколебае да се люби с нея и тази мисъл го вбесяваше. Бе дал дума пред нея и пред себе си че никога няма да я докосне, мислеше, че единственото, което би могъл да изпита към жената, причинила му такива страдания, е погнуса. Никога не бе очаквал, че ще я пожелае.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Дните бавно отминаваха. Нищо особено не се случваше. Изнервена от всичко около нея, особено от неизменното присъствие на Селиг, Ерика искаше времето да тече по-бързо. Доста скоро се установи новият порядък в живота на замъка, променен от появата на пленницата. Ивар проверяваше веригите й сутрин и вечер, без да пропуска нито ден. За целта разтваряше скобата, която свързваше триметровата верига към клина, забит в стената, но нито веднъж не освободи халката към нашийника й, който тя през деня успяваше да нагласи така сръчно, че едва ли не стоеше на врата й като някаква изящна огърлица. За нейна изненада проклетата гривна около гърлото й не тежеше повече от една истинска огърлица.