Като че ли Кристен мразеше тези вериги дори по-силно от пленницата. На два пъти се скара с брат си за тях, но той не отстъпи.
„Никога няма да се разделиш с тях.“
Селиг не бе казал точно това на сестра си, но онези зловещи думи още звучаха в ушите на Ерика. Не можеше да забрави в какво отчаяние бе изпаднала тогава.
Майка му също бе подхвърлила някаква забележка за оковите, но не с такава ярост като Кристен, а по-скоро от любопитство. Селиг й бе отвърнал по същия начин.
Ерика не можеше да се примири с това наказание. Пръстите й постоянно бяха разранени от безплодните опити да изтръгне веригата от стената, които се повтаряха всяка нощ.
Не изпитваше облекчение, дори когато окачваха веригата от стената, понеже това не й помагаше да се чувствува по-свободна. Наистина, понякога през деня Кристен или Еда я извеждаха до клозета и това бяха единствените минути, когато напускаше тази проклета стая и се отърваваше от присъствието на своя мъчител. На самия Селиг дори и това не бе позволено от строгата му майка, но то бе нещо съвсем различно. Когато укрепнеше, той отново щеше бъде свободен, но тя — никога, ако се сбъднеха заплахите му.
Девойката дори не се осмеляваше да запита каква участ я очаква, когато нейният мъчител оздравее. От една страна се радваше на това принудително отлагане. Но от друга й се искаше всичко да свърши колкото може по-бързо, каквито и мъчения да я очакват, за да може да се възстанови преди да пристигне брат й. Но само при условие, че не я измъчват прекалено много. Ала трябваше да очаква, че Селиг Благословения е замислил да я мъчи безкрайно.
Ерика не можеше да потисне тревожните си мисли. И без това се безпокоеше за още много хора — за Турстон и счупената му ръчичка, за Тургайз, който може би в този миг рискуваше живота си, за да я спаси, за опасността да вехне тук месеци наред преди брат й да узнае къде е отвлечена и да я освободи.
Сигурно стражите от Гронууд са тръгнали да го търсят, но Рагнар вероятно бе отпътувал не само за да й намери подходящ жених. Нищо чудно да е решил да се отбие някъде другаде. Разбира се, навярно ще посети крал Гутрум. Но може и да се е отправил към норвежкия стан, далеч на север или се е спуснал на изток до кралство Мерсия, което все още е едно от най-силните кралства на Острова. Тогава би трябвало да го очаква след няколко месеца.
Въобще не желаеше да разговаря със Селиг. След всеки разговор с него Ерика изпадаше или в силен гняв, или в дълбок страх. Затова избягваше да го пита за каквото и да било. Но понякога Селиг я заговаряше с по-спокоен глас, без заплахи или хапливи забележки, просто така, за да разсее скуката. Тогава пред нея се разкриваха такива страни от характера му, за които многобройните му обожателки дори и не подозираха.
Този мъж наистина умееше да очарова. Ако пожелаеше, можеше да забавлява събеседниците си до зори. И можеше да обезоръжи Ерика само с един поглед, само с една дума и сърцето й започваше бясно да тупа в гърдите й. Мъж като него бе способен да я накара да мечтае и тя неведнъж се улавяше, че тайно бленува по него, дори бе готова да крещи, когато си представяше как нежно я прегръщат силните му ръце, как я докосват чувствените му устни, как сребристосивите му очи галят снагата й, изпълнени с копнеж по нея и само по нея.
За щастие Селиг Благословеният не разкриваше доброто в себе си дотолкова често, че да я накара да забрави за жестокостта му, която, изглежда, той пазеше единствено за нея.
След първата седмица Селиг започна да става от леглото, но винаги скришом от майка си. Не излизаше от стаята, разтъпкваше се само вътре в нея, за да раздвижи мускулите си. Понякога откачваше от стената веригата на Ерика и я теглеше из просторната стая след себе си като куче на синджир.
— Трябва да свикваш. — Това бе всичко, което бе получила като обяснение, когато го бе погледнала безмълвно, с въпросително повдигнати вежди, при първата им „разходка“.
— С какво трябва да свиквам?
Той бе замълчал, макар че тя бе повторила въпроса си. През цялото време тя си стоеше в ъгъла, час след час, като се страхуваше да направи каквото и да е без разрешението му, но й беше противно дори да го помоли за най-дребната услуга.
В този ден за пръв път той и тя се озоваха близо един до друг и Ерика като че ли чак сега откри колко висок бе този викинг — почти достигаше два метра. Разбира се, че вече го бе виждала изправен, но никога досега не бе заставала до него, а ръстът на всеки човек въздействаше най-силно от непосредствена близост. Тя самата не беше от ниските, поне що се касае до саксонките, които до една бяха поне с половин глава под нея. В този замък Ерика отстъпваше по ръст само на Кристен, но Селиг бе по-висок от сестра си. И сега, когато бе обърнал широкия си гръб към нея, ръстът му изглеждаше още по-внушителен.