— Какво става тук?
Ерика никога не узна какво би могло да се случи. По-късно, когато се успокои, тя бе изпълнена с благодарност към майка му, която в същия миг бе отворила вратата. Самата Брена съвсем не изглеждаше очарована от вида на двамата, настръхнали един срещу друг.
Селиг уморено се отпусна на възглавницата.
— Малък спор. Нищо особено, мамо — въздъхна той и преглътна ядосано.
— Малък? — изсумтя Брена. — По-скоро доста шумен. Но поне вече даваш повече признаци на живот.
Селиг се надигна на лакът. На лицето му бе изписана толкова силна надежда, че дори предизвикваше смях:
— Значи вече мога да напусна стаята?
— Вероятно в най-скоро време. — Сега гласът й прозвуча по-строго. — Макар че бих искала да изчакаме, докато се оправиш напълно.
Селиг се ухили.
— Нима не си щастлива, че вече няма да съм принуден по цял ден да пазя леглото?
— До нас достигна слух, че кралят ще пристигне със свитата си в замъка навярно след час. Ройс очаква кралят да го разпита за нападението и за смъртта на епископа. Затова, ако се чувстваш по-добре, трябва да слезеш в залата…
— Достатъчно главоболия ми се струпаха тази седмица.
— Знам, че още не са изтекли две седмици, Селиг. Ако можех да…
— Много добре те разбирам, мамо — отново я прекъсна той и се усмихна. — Май не остана много време за преобличане. Ще те помоля да излезеш, за да мога да се приготвя. Сигурен съм, че едва ще ми стигне един час. Нали каза, че крал Алфред ще пристигне след около час?
Брена сви рамене и излезе от стаята. Селиг веднага отиде до раклата.
Ерика поклати глава.
— Би трябвало да се засрамиш, че излъга майка си, без да ти мигне окото.
— Защо? — ухили се той. Очевидно бе забравил за спречкването им. — Та майка ми много добре знае, че след десет минути ще бъда в залата. Въпреки мнението ти, наистина е невъзможно някой да излъже милата ми майка.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Селиг правилно беше преценил, че му остава много малко време за преобличане. Въпреки това, когато приключи с тоалета си, младият викинг изглеждаше великолепно. Гамашите му от еленова кожа бяха привързани с черни кожени ивици. Снежнобялата риза, без ръкави, беше стегната на кръста му с широк кожен колан, чиято катарама бе украсена с драконова глава според обичая на норвежките викинги.
Черните му ботуши от мека кожа бяха с обърната навън бяла козина. Късата черна мантия бе прикрепена на раменете му със златни клипсове. Едрите му бицепси бяха обхванати с кожени ленти, закопчани с катарами с неизменните драконови глави, с искрящи рубини вместо очи. Лентите прилягаха плътно към мускулестите му ръце. Това бе очебийно доказателство, че вече се възстановява и отново ще бъде оня строен и напет викинг, любимецът на всички жени от имението.
Върху масивен медальон от злато бяха гравирани три вълка с рубинови очи. Медальонът се крепеше на златна верижка, която може би беше по-дебела от веригите, с които беше окована Ерика.
При всяко движение на Селиг върху раменете му потрепваше гъстата гарвановочерна коса, блестяща след банята — злощастната Ерика трябваше и тази сутрин да присъства на утринното къпане на своя похитител, макар и с лице, извърнато към стената. Контрастът между бляскавочерната коса и снежнобялата риза беше зашеметяващ.
Младото момиче не можеше да се сдържи и забрави за решението си повече да не му проговори:
— Тези три вълка да не би да са някакви семейни символи?
Селиг бе зает с поставянето на поредния пръстен и дори не я удостои с бегъл поглед.
— Не, но като дете у дома отглеждах две вълчета — сухо отвърна той.
Това съвсем не я изненада, защото тя бе довлякла едно дребно току-що родено вълче, когато беше осемгодишна, но баща й бе забранил да го отглежда в къщата им.
— Тогава защо вълците на медальона са три?
— Третото вълче смени другите две, след като те пораснаха.
— Третият вълк още ли е жив?
— Да — отговори той и се приближи до нея. — А сега, момиче, подай ми веригата.
Тя отгатна намерението му и извика:
— Не е необходимо да ме оковаваш за стената преди да излезеш от стаята. Достатъчно е да заключиш вратата.
Селиг се усмихна с онази ослепително красива усмивка, която винаги предизвестяваше опасност за младото момиче.
— Откога започна да си въобразяваш, момиче, че можеш сама да решаваш?
Всичко се дължеше на спречкването помежду им, всичко бе заради онази проклета целувка. И тя отлично разбираше това.
— Лъжеш се, момиче. — Той отново бе отгатнал мислите й. Или може би я издаваше лицето й? — Ще дойдеш с мен долу, в залата.