Това бе последното, което би очаквала да чуе.
— В залата?
— Да.
Малка глътка свобода, макар и за кратко. Неочакваната награда би трябвало да я изпълни с подозрения, но тя бе прекалено щастлива, за да се усъмни в намеренията му.
Ерика откопча своята „огърлица“ и му подаде края на веригата. Но Селиг не я взе, а посегна към другия край на веригата, закачен за „огърлицата й“, и я освободи, без да прилага някакво по-значително усилие. Девойката веднага почувствува как й олекна.
— Като че ли вече си оздравял? — запита тя, все още задъхана от радостното вълнение.
— Не съвсем, но достатъчно, за да мога да посрещна краля — весело отвърна младият викинг.
Но в следващата минута веригата отново бе закачена към нашийника. Ерика не можа да проумее дали той всъщност не си играе с нея, или само проверява дали ще може бързо да я отвързва и завързва, за да не се налага Ивар да идва всяка сутрин и всяка вечер в стаята.
Девойката беше толкова разочарована, че дори не забеляза как китката му се плъзна по веригата, която се залюля и я удари по коленете. Тогава Селиг уви края на веригата около китката си и тръгна към вратата, като я теглеше след себе си като куче на каишка.
Ерика дори не се опита да негодува, поне докато не се озоваха до стълбището. Когато той спря и погледна надолу, тя се дръпна назад и веригата между тях се изпъна.
— Сега можеш да ми свалиш веригите. Аз…
Селиг се обърна и я изгледа с повдигнати вежди.
— Нали те предупредих, че ще трябва да свикваш с веригите?
— Не те разбирам — намръщи се тя.
— Мислиш си, че ще бъдеш подложена на същите мъчения, които аз бях принуден да изтърпя заради теб, Ерика Безсърдечната? — отново се появи онази усмивка, след която девойката винаги заставаше нащрек. — Не, такова зло не мога да причиня на жена, дори и на теб. Има други начини, като например болката от унижението и срама. — Той рязко дръпна веригата и тя залитна към него. — И се постарай да не изоставаш.
Нямаше да я изтезава физически, но щеше да я измъчва душевно. Най-после Ерика бе узнала какви са намеренията му. Отмъщението му нямаше да е банално. Това би било много примитивно за особа като нея. Само унижения при всеки удобен случай, докато гордостта й напълно се стопи. Девойката би предпочела физически мъчения, но не решаваше тя. Той бе направил избора си и сега цялата му мисъл бе заета с префинените кроежи за отплата. Този надменен викинг щеше да се опита да стъпче гордостта й, но тя нямаше да се остави.
Селиг бавно слизаше по стълбите. Въпреки нежеланието си, Ерика трябваше да върви съвсем близо до него, за да не привлече вниманието на присъстващите. Но макар и умело да се преструваше, че го следва „доброволно“, двамата представляваха комична гледка, защото бе привързана към него като куче на каишка.
Щом влязоха в залата, Ерика се изчерви, но успя да задържи главата си гордо изправена. Не отбягна нито един поглед, дори и когато се окажеше лице в лице с някой от неговото семейство. Всички вече бяха заели местата си около дългите маси, а в центъра на залата бе поставена огромна бъчва с гъстото и тъмно английско пиво.
Лейди Брена ги изгледа с неодобрение. Кристен стисна устни, за да овладее раздразнението си. Но лорд Ройс най-искрено се забавляваше. Бащата на Селиг остана сдържан, с безизразно лице.
Останалите присъстващи замряха по местата си когато странната двойка се появи в залата. Ерика се опита да се самозалъже с утешението, че хората, заслепени от блясъка на Селиг, едва ли ще й обърнат внимание, особено сега, когато бе принудена да навлече тези раздърпани слугински дрехи. Сивокафеникавата роба бе доста къса за нея и глезените й оставаха непокрити. Освен това робата бе твърде тясна за едрите й гърди, макар че отгоре си бе сложила кафяво наметало, прекалено широко и привързано с въже вместо с колан.
Селиг се насочи към масата на семейството си. Всички бяха седнали, само Гарик стоеше прав, стъпил с единия крак на пейката, опрял ръце на кръста си. Селиг спокойно седна на другата скамейка, като че ли току-що бе станал от масата и сега отново заема мястото си. Ерика застана зад гърба му, без някой да й каже какво да прави.
Когато брат й се настани до масата, Кристен скочи от мястото си, може би защото изправена в цял ръст можеше да изгледа брат си с още по-силно презрение.
— Това е нетърпимо, Селиг — започна тя.
— Няма ли да ме запиташ за здравето ми, сестричке?
Тя успя да преглътне всички гневни думи, които се бе приготвила да му каже в лицето, и вместо това само процеди през зъби:
— Болката ти утихва ли?
— Постепенно ме отпуска.