— Можеш да му заповядаш да промени поведението си.
Гарик се усмихна горчиво.
— Ако ти, Ерика от Гронууд, не си забеляза ла досега, то трябва да ти напомня, че синът ми е достатъчно зрял, достигнал вече онази опасна възраст, когато синовете не се подчиня ват на бащите си. Мога само да го посъветвам.
— А ще го направиш ли?
— Не. Аз и жена ми решихме да не се намесваме.
Краткотрайната й надежда угасна. Сърцето й се изпълни с горчивина, тя се извърна от него и погледна към останалите. Но почти всички бяха излезли, бяха останали само Ройс и Селиг. Селиг я наблюдаваше и очевидно бе чул разговора между нея и баща си. Тя предизвикателно вирна глава, но усети как веригата се опъна и бе принудена да я сведе. Той отново бе навил около китката си края на веригата и ако продължаваше да я дърпа, Ерика щеше да политне върху него. Но младият мъж се спря едва когато лицето й достигна на сантиметри от неговото.
Ерика видя, че на масата зад Селиг бе поставен голям поднос с храна, въпреки че беше рано за обяд. Откакто се бяха завърнали в замъка, младият мъж бе изял храна, достатъчна за да насити цяла армия, но изглежда жените в Уиндхърст бяха решили да го угояват до пръсване.
— Ако ме наречеш „господарю“, можеш да седнеш до мен и да обядваш с нас.
Тя го изгледа с присвити очи.
— Никога не бих те нарекла така.
Той се ухили злобно.
— Тогава ще застанеш на колене и ще ядеш от ръката ми.
Ерика се учуди, че не бе добавил думите „като куче“.
— Благодаря за тази милост, но предпочитам да не ям.
— Трябва да ядеш, защото храната ти е нужна, за да живееш. Докато дрехите не са ти чак толкова необходими.
Кръвта се отдръпна от лицето й. Беше способен да го направи. Щеше да я съблече гола пред всички. Какъв по-добър начин да я унижи докрай.
Но младото момиче нямаше намерение да му се подчини, макар че рано или късно той щеше да направи това, което бе решил, независимо от съпротивата й.
— Ако искаш, съблечи ме — нехайно отвърна тя.
— Ще направя това, което аз реша, момиче.
Селиг видя как тя се вцепени, готова за най-лошото, и се засмя. Бе удържал победа над нея и това го изпълни със задоволство, толкова силно, че приличаше на сексуално изживяване. Нямаше да се откаже от отмъщението си, дори и да си навлече гнева на краля.
— Но днес — продължи той — няма да решавам съдбата ти. Сестра ми ме убеди, че не е в мой интерес да те покажа на краля окована във вериги. Ще изчакам, докато той замине. Тогава или ще ядеш от ръката ми, или ще ме наричаш „господарю“.
Ерика се надяваше, че кралят ще премести двора си в Уиндхърст. Не смееше да мисли за съдбата, която я очакваше, след като кралят напусне замъка.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
През следващите два дни Ерика бе оставена сама в стаята на Селиг. Той не само че бе заключил вратата в деня преди пристигането на краля, но отново я бе приковал към стената. Не искаше да остави нищо на случайността, докато отсъстваше от стаята. Забавляваше я мисълта, че той се опасява да не би тя да скочи през прозореца и да си счупи врата. Или може би се страхуваше да не се удави в коритото с мръсна вода, ако слугите забравят да го изпразнят, заети с високопоставените гости…
На три пъти Ерика чу потропвания на вратата, последвани от гласове на саксонските дами, които бяха дошли да търсят красивия викинг. Младото момиче се питаше колко пъти досега Селиг се бе забавлявал с придворните дами, дошли в тази стая — и трите дами знаеха безпогрешно пътя към стаята му. А къде ли се забавляваше сега, когато спалнята му бе заета и едва ли имаше друга свободна стая в целия замък?
Еда редовно й носеше храна и нощно гърне, защото не можеше да освободи веригите, а Селиг рядко идваше в стаята. Старата слугиня вече не я гледаше така укорително както в началото, дори в погледа й се долавяше състрадание.
Но младото момиче не искаше да я съжаляват.
Предния ден Еда се бе разприказвала за краля и свитата му. Ерика научи, че крал Алфред не е пристигнал с целия двор и вероятно скоро ще отпътува, което съвсем не я зарадва. Но днес Еда каза нещо неочаквано:
— Не можеш да си представиш колко силно ми напомняш за моята Кристен, макар че тя бе по-войнствена.
При тези думи Ерика не можа да се сдържи:
— Искаш да кажеш, че аз не съм войнствена?
— Но ти не протестираш, лейди. Оставила си се този разбойник да прави с теб каквото си ще.
Младото момиче я погледна недоверчиво.
— Но как бих могла да му попреча?
— Мислиш, че не можеш ли? Моят господар, лорд Ройс, беше много по-суров от него. Почти цялото му семейство е било избито от викингите, ала Кристен му завъртя ума и накрая го накара да свали веригите й. Знае ли Селиг, че мразиш тези вериги, или си го накарала да си въобразява, че не те е грижа?