Наистина Ерика бе предпочела да се преструва, че й е безразлично дали ще бъде окована или не.
— Селиг иска да ми отмъсти и само ще се зарадва още повече, ако разбере, че аз ненавиждам тези проклети вериги.
Еда изсумтя презрително.
— Отмъщението му е непознато и аз се съмнявам, че той знае какво иска. Струва ми се, че ти си го накарала да те намрази. Досега винаги е доставял само удоволствия на жените и никога не ги е наранявал. Може би наистина иска да ти причини болка, но няма да е за дълго това негово желание.
Еда излезе и Ерика се замисли над думите й. Навярно Селиг никога досега не е наранявал жена, но бързо се е научил как да измъчва пленниците си. Не, не е точно така. Не беше негова вината, че тя от гордост реши да ходи боса и разрани ходилата си. Селиг не беше виновен и за удара, с който сестра му разкървави лицето й, дори тогава успя да обуздае побеснялата Кристен.
Младият викинг й причини много неудобства и унижения, но с това се изчерпва всичко, което й е сторил, поне досега. Разбира се, най-голямото наказание за нея би била загубата на свободата, ако не успее да се измъкне от замъка. Но нима, Еда правилно преценява Селиг Благословения? Нима той ще се откаже от отмъщението си, ако възникне опасност да й причини болка? Ако тя започне да плаче по цели дни, ако пъшка и хленчи или започне да си удря главата в стената…
Ерика се изчерви само при мисълта за подобно падение. Не можеше да постъпи така, макар и да нямаше на какво друго да разчита. Гордостта й не позволяваше да падне толкова ниско.
Не, все още има една надежда — брат й. Тя ще се махне от това омразно място. Никога повече няма да види тези хора и ще забрави всички мъки, които изпита тук, никога… Не, това не е вярно. Как би могла да забрави мъж като Селиг Хаардрад, чийто образ се запечата завинаги в сърцето й? Страхуваше се, че никога няма да може да го забрави…
По-късно следобед мъжът, който бе обсебил мислите й, дойде при пея. На лицето му бе изписана онази усмивка, от която Ерика толкова се страхуваше. Селиг отвърза веригата й от стената, но не я подаде на пленницата си както обикновено, а я захвърли настрани.
— Имаш късмет, момиче — иронично подхвърли той. — Не е необходимо да изчакваме заминаването на крал Алфред.
Ерика сподави страха, който я обзе. Не разбираше какво иска да й каже.
— Защо няма да чакаме заминаването на краля?
— Ройс заведе краля и свитата му на лов. Ще отсъстват няколко часа от замъка. Останали са само няколко лорда и повечето от дамите.
— Защо и ти не отиде с него? Или си прекалено зает да забавляваш дамите?
— Страхувам се, че трябва да те разочаровам — извинително рече той, но гласът му прозвуча подигравателно. — Просто предпочитам да прекарам времето си с… теб.
— Не споделям желанието ти.
Селиг се засмя. Той бе в отлично настроение, изпълнен с надежда. И тя знаеше към какво бяха насочени очакванията му. Викингът дори не се интересуваше дали девойката ще се съгласи, или ще му откаже — и двата отговора нямаше да му попречат да осъществи намеренията си.
— Имаше предостатъчно време да мислиш за това, което ти бях казал.
— Въобще не съм мислила за него — побърза да го излъже Ерика.
Но отлагането на решението й не можа да й помогне.
— Твърде жалко, но всъщност няма значение — отвърна й той с неприкрито злорадство. — Не се изисква много мислене, за да решиш дали да ме наричаш или не „господарю мой“. Дали да носиш, или да не носиш вериги. Какво избираш, Ерика Безсърдечната?
— Нито едното, нито другото.
— Ще се съгласиш ли, паднала в нозете ми, да ядеш от ръката ми? Повече няма да ти предлагам такава възможност за избор, поне в близките дни.
— Не приемам нито едно от предложенията ти.
— Точно обратното, бих казал, че съвсем ясно ми подсказа какво си избрала.
Ерика се опита да отстъпи крачка назад, но веригата й попречи да се отдалечи от него. Селиг я придърпа към себе си с помощта на веригата.
— Казах ти, че няма да приема унизителните ти предложения — извика уплашената девойка.
Младият викинг започна бавно, едва ли не ласкаво. Тя за пръв път го чуваше да говори с такъв тон — навярно го пазеше за недоразвити деца.
— Няма трета възможност. Трябва да избираш между двете възможности, които вече ти предложих, а тъй като вече си взела решение…
— Не съм!
— Тогава те моля да приемеш извиненията ми, но мога да се закълна, че не чух от устните ти да се отронят думите „господарю мой“. Ще призная, че съм се заблудил, ако сега ги повториш.