Последните му думи предизвикаха смеха на Селиг.
— Много добре си спомням времето, когато и ти самият не правеше тази разлика.
— Това беше преди да срещна тази представителка на викингите. — Ройс притегли към себе си Кристен. — Тя може да накара един мъж да забрави за войната и да мисли за други неща.
— А за какво мислиш сега, съпруже мой? — гальовно попита младата жена и обви ръцете си около врата му.
— Мисля, че вече е време за лягане.
Селиг наблюдаваше сцената с усмивка. Той и семейството му се бяха примирили със силната любов на сестра му към Ройс.
— Да, и аз трябва да си потърся легло и да се наспя, ако искам да потегля рано сутринта към Източна Англия — рече Селиг.
— Вероятно вече си го намерил — язвително подметна сестра му. — Ако не си, побързай с избора, защото не желая жените да се бият за теб и да безпокоят гостите.
Брат й се престори на възмутен.
— Вината не е моя, Крис. Едит все още не е разбрала, че ревността й не ми харесва.
— Струва ми се, че в най-скоро време ще предизвикаш тази ревнива жена да стигне до убийство.
— Не се заяждай с него, жено — прекъсна я Ройс, който едва сдържаше смеха си. — Достатъчно го дразни тази вечер. Той започна да се изчервява.
— Той? — присмя се Кристен. — Спря да се изчервява от жените още когато беше на петнадесетина години. Брат ми е лишен от всякакъв срам…
— Тъй като тя не слуша съпруга си — прекъсна я Ройс и я вдигна на ръце, — ще се опитам да я накарам да мисли за други неща.
Младата жена не се опита да протестира, а само изрече:
— Ще си счупиш врата, ако се опиташ да ме носиш по стълбите, милорд.
— За бога, не ме предизвиквай.
Ройс я изнесе на ръце чак до спалнята им на горния етаж и макар това да не беше лесно, с нищо не се издаде.
Кристен не бе сгрешила в преценката за брат си. В замъка имаше прекалено много жени, от които можеше да избира, и всяка от тях се надяваше да сподели леглото му. Но тъй като той не бе направил окончателния си избор, това беше причината за много разправии. Наистина би трябвало да бъде по-взискателен.
Красивият викинг се ухили и направи знак на Едит. Младото момиче се бе борило за него и бе спечелило, но той бе предпочел да утеши съперницата й, което бе истинско наказание за влюбената девойка. Селиг никога не бе срещал жена като Едит — толкова ревнива и властна.
Самият той никога не бе ревнувал, а жените знаеха как да спечелят ласките му, макар че трябваше да се примиряват с изневерите му.
— Искате ли още пиво, милорд? — нацупено попита Едит.
Той я дари с онази усмивка, с която бе спечелил повече жени, отколкото можеше да преброи.
— Искам само теб, сладка моя.
Девойката радостно се хвърли към него и той едва не изгуби равновесие. Устните й жадно се впиха в неговите, а ръцете й се плъзнаха под ризата му. Младият мъж се засмя. Може би все пак ревността не беше чак толкова лошо нещо.
ГЛАВА ТРЕТА
На следващата сутрин Селиг отпътува за Източна Англия. Старият епископ прие с удоволствие новия си помощник, макар че самият той имаше скромни познания за езика на келтите. За всеки случай взеха и Елфмар. Само епископът не се страхуваше от пътуването през земите, които бяха завладени от датчаните. Останалите пратеници се бяха сражавали толкова често с тях, че не можеха да се чувстват спокойно сред довчерашните си врагове, въпреки че бе сключено примирие. Селиг не изпитваше злоба към датчаните, защото ги познаваше много преди да се срещне със саксите.
Изминаха няколко дни преди да напуснат границите на Уесекс. Не можеха да яздят много бързо поради напредналата възраст на епископа. Спираха във всяко имение, а понякога се налагаше да нощуват и в открито поле, край пътищата.
Бавното придвижване не притесняваше Селиг. Той имаше безгрижен характер, трудно се ядосваше и лесно се развеселяваше.
Преди да отпътуват, сестра му обеща, че ще надзирава Ивар и останалите мъже от свитата на брат й, ще наглежда довършителните работи по строежа на замъка му. Кристен го предупреди да не се заплита в любовни интриги с дамите в двора на Гутрум.
Той само се бе засмял. Сестра му обичаше да го дразни, макар че всичките й упреци бяха наполовина верни. Хората от неговата свита също си позволяваха волности като го наричаха Селиг Ангелското лице, а не Селиг Благословения, както бе наречен от рождение. Този прякор не се дължеше на красивото му лице, с което хипнотизираше жените, а на спомена от появата му на този свят — жената, която помагаше при раждането, бе обявила, че е мъртвороден, но баща му го бе спасил.