— Той май те познава — тихо се обади Ройс зад гърба му.
— Разбира се, че ме познава — раздразнено отвърна Селиг. — Това е онзи датчанин, който ми спаси живота. Бе помислил, че съм един от датчаните, които бяха разбити от твоите хора.
— Помня, че след това много се смяхме, въпреки че му беше признателен. И тъй като си задължен на този мъж, можеш да му се отплатиш, като върнеш сестра му.
— Не! — твърдо заяви Селиг и тръгна надолу по стъпалата. — Аз съм задължен на него, но не и на нея. Ще му върна дълга си като откажа да се бия с него. — Той въздъхна и отново изруга. — Защо, по дяволите, точно този мъж се оказа неин брат?
— Чудесно! — промърмори Ройс и се обърна към жена си, която не откъсваше поглед от брат си. — Значи се намираме в безизходица — добави той с ирония в гласа.
— Може и да не е точно така — намеси се Кристен, наведе се над стената и се провикна към чакащия Рагнар: — Селиг е не по-малко изненадан от теб, че се налага да се срещнете отново при такива обстоятелства. Той признава, че ти е задължен и затова няма да се сражава с теб.
— Не ми дължи нищо, защото спасих живота му по грешка. Нямаше да го сторя, ако знаех, че е мой враг — гневно отвърна Рагнар. — А сега или да приеме предизвикателството ми, или да върне сестра ми.
Кристен се почувства много неловко. Цялото й семейство имаше причина да бъде благодарно на този мъж, независимо дали той приемаше благодарностите им. А сега постъпваха крайно непочтено с него. Изпита силно желание да ритне скъпия си брат.
— Съжалявам — искрено каза тя. — Но брат ми все още иска да я задържи за известно време.
— Няма да си отида оттук без нея. Щом искате обсада, ще я имате! — и Рагнар рязко изви коня си и потегли към лагера на своите бойци.
По лицето на Кристен се изписа раздразнение.
— Забележи, че си тръгна, преди да съм му отправила каквито и да било заплахи.
— Какви заплахи? — намръщи се Ройс.
— Вече няма значение. Той ще обсади замъка и няма да си тръгне без Ерика.
— Значи сме обсадени заедно с краля на Уесекс.
— За бога — изохка тя. — Съвсем бях забравила за крал Алфред.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
На Кристен се падна неблагодарната задача да разкаже на семейството си за преговорите пред крепостната врата, понеже Ройс не бе стоял непрекъснато до нея и не бе чул всичко, пък и не разбираше датски. За съжаление тя не успя да скрие истината, от крал Алфред. След това се оказа невъзможно да не се съобразяват с решението му поради обстоятелството, че дори и кралят не можеше да напусне замъка преди да падне обсадата.
Но поне в началото, когато цялото семейство се зае да търси изход от трудното положение, кралят не се намеси. И без това нямаше кой знае колко възможности, защото Селиг категорично отказваше да отстъпи и да освободи пленницата си.
— Ще се съглася с всичко, което решите — гневно отсече той след продължителния спор, — но само при условие, че не поискате от мен да освободя датчанката. Готов съм даже да се бия не само с брат й, но дори и с онзи гигант Тургайз.
Ала никой от останалите не се съгласи с него. Най-благоприятният вариант за тях бе да изчакат свалянето на обсадата, ако крал Алфред не беше принудително задържан в замъка. Мъжете предпочитаха да нападнат пришълците. Никой не се осмели да предложи да накажат Ерика със смърт.
Накрая именно крал Алфред откри най-логичното решение, за което всички членове на семейството на Селиг въобще дотогава не се бяха досетили. Затова го посрещнаха с недоверие, макар че всеки от тях реагира по различен начин.
Ройс просто се изсмя.
Гарик се изкашля и започна пръв:
— Не бих желал да препоръчвам точно това на сина ми, но все пак е неразумно Селиг да упорства в желанието си да задържи момичето.
— Сега вече това няма значение — настоя Кристен. — Селиг никога не би се съгласил. Ако му заповядаме да я върне, мигом ще се затърчи да я убие със собствените си ръце. Пък и кой ще може да го убеди?
— Аз мога да се заема с това — предложи Ройс.
— Ти само ни се надсмиваш!
— Не, сигурен съм, че ще бъда съвсем сериозен, когато се изправя пред него, като знам колко е разгневен и объркан. Е, ако преди това не ми друсне един юмрук по брадата…
Кристен го изгледа учудено.
— Би ли могъл все пак да ми кажеш какво чак толкова смешно намираш в цялата история?
— Ами че то си е за смях — промълви той, бея да спира да се смее.
Само Брена мълчеше, толкова ядосана, че дори не можеше да каже дума. Гарик забеляза, че жена му се измъчва, наведе се към нея и тихо й каза:
— Ще ми кажеш ли за какво си се угрижила толкова?
Брена сви рамене.
— Защото ми се струва, че все пак накрая Селиг ще отстъпи.