— Ще се погрижа за това — отсече той.
— Тогава не е зле да побързаш — продължи Брена. — Ако наистина смяташ да се заемеш с тази работа, най-добре е да я свършим още тази вечер, а на разсъмване да съобщим на брат й. Той трябва да узнае, че първата брачна нощ е минала и да се прости с мисълта, че може да провали брака ти.
Първа брачна нощ? Мисълта бе и възбуждаща, и смразяваща. Първа брачна нощ с нея… не, нямаше да има такава нощ. Не искаше да я изкушава, не искаше и той да бъде изкушаван. Отмъщение — това бе всичко, което искаше, което винаги бе искал… и което винаги щеше да иска.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Когато наближи стаята си, Селиг бе толкова вбесен, че едва се сдържаше. Гневът помрачаваше разсъдъка му и изкривяваше красивите му черти. Младият мъж обвиняваше Ерика, съдбата, дори себе си, но яростта не му даваше покой и не му позволяваше да се съсредоточи върху каквото и да било. И същевременно изпитваше някакво странно оживление, каквото никога не бе преживявал. Ако не се познаваше, би могъл да си помисли, че искрено се радва, което, разбира се, не можеше да бъде истина.
Наметнала някаква дреха, девойката седеше до прозореца, от който можеше да вижда поне половината от воините, лагеруващи край крепостната врата. Селиг бе сигурен, че тя не бе помръднала от прозореца от мига, когато е видяла пристигането на датчаните. Ерика дори не се обърна, за да види кой влиза, макар че младият викинг знаеше, че го е чула — видя как цялата настръхна.
Той прекоси стаята, застана зад гърба й и сам видя датчаните, осветени от огньовете. Броят им бе внушителен. Дори от прозореца смълчаните им заплашителни фигури внушаваха тревога.
Когато Селиг застана зад гърба й, девойката отново настръхна. Той не бе произнесъл нито една дума, а тя не се бе обърнала дори бегло да го погледне. Затова не знаеше колко бе вбесен младият мъж. Ако го бе погледнала, щеше да разбере всичко по изкривеното му, от гняв лице.
— Свърши се. Сега дори мога да ти поискам извинение — отрони той с глух и уморен глас. Той сам се изненада от спокойния си тон.
— За какво ще ми се извиняваш? За това, че нямаш сърце?
Гласът й звучеше остро, макар че се долавяше нотка на любопитство.
— С какво съм те обидил пък сега?
Изтекоха няколко мъчителни секунди, преди девойката да му отговори:
— Ти се самопокани да споделиш леглото ми.
Той не си спомняше, но нямаше да се изненада, ако се окажеше истина. Такъв бе нравът му — да ухажва всички жени, а тя бе сред най-прелестните девойки, които бе срещал. Нещо трябва да бе станало с него, нещо много лошо, за да не се опита да я очарова. И сега не му оставаше нищо друго, освен да проклина треската, която бе разстроила паметта му до неузнаваемост.
— Повечето жени го приемат като комплимент — промълви той. В думите му не се долавяше самонадеяност. Това бе твърдение, основаващо се на неговия жизнен опит.
— Тогава аз би трябвало да съм напълно различна от всичките твои жени.
Той би могъл да го потвърди от все сърце. Никога не бе виждал досега жена, която бе способна така да преобърне чувствата му. В един миг Селиг я презираше, а в следващия копнееше да зарови ръце в косите й и да я целува буйно и страстно до припадък. И същевременно се презираше за слабостта на плътта си, която тя възбуждаше с такава лекота.
Ако бе като другите жени, той щеше да се нахвърли върху нея. Щеше да залепи устни до шията й, щеше да я изпие с целувки, ръцете му щяха да милват гърдите й и да накарат зърната й да напъпят като пробуждащи се цветя.
Чувствените му умения се бяха превърнали в негова втора природа до такава степен, че Селиг трябваше непрекъснато да полага усилия, за да сдържа неволното задвижване на ръцете си когато бе близо до нея. Но не отстъпи назад, за да облекчи мъчителното въздържание.
Трябваше да се отдръпне, но не го стори.
— Можем ли да си спестим оправданията, момиче — прошепна той. — Все още не си свободна.
Тя рязко се обърна.
— Но брат ми…
— Той не успя да се разбере със сестра ми, затова е решил да ни обсади. И тъй като разполагахме с достатъчно време да се подготвим за обсадата, никой не знае дали обсадата ще се проточи дълго, или търпението на брат ти ще се изчерпи и ще се опита да нападне замъка.
— Нима ще се решиш да воюваш с датчаните? — недоверчиво запита Ерика.
— Аз? Не.
— Сигурно ще започнеш война! — извика тя. — Но само ме пусни да се прибера у дома. Достатъчно страдах.