— Вече съм напълно здрав, момиче. И ако не искаш брат ти да загине, не трябва да му се оплакваш, когато се видиш с него. Ще му кажеш, че си щастлива да се омъжиш за мен.
— Но той няма да ми повярва — въздъхна Ерика.
— Трябва да намериш начин да го убедиш.
— Още когато си се родил, Богът на злото се е вселил в теб — горчиво изрече тя.
Младият мъж се изсмя пренебрежително.
Девойката се надяваше, че ще успее да измисли някакво правдоподобно обяснение пред Рагнар. Селиг я хвана за ръка и я поведе към вратата, за да се венчаят. Щеше да се венчае е него, окована в проклетите вериги. Надяваше се, че ще има достатъчно сили, за да издържи докрай.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
Епископът трябваше да изчака още малко, защото майката на Селиг се появи на най-горното стъпало, преди младоженците да стигнат до площадката. Когато трябваше да попита сина си дали датчанката доброволно пристъпва към олтара, лейди Брена изгуби самообладание. В първия миг Селиг не осъзна каква бе причината за гнева й.
— Искам да ги махнеш! — извика тя, без да откъсва поглед от веригите на Ерика. — Веднага ги свали! Какво ще правиш с нея после си е твоя грижа, но преди да се венчаете трябва да получиш съгласието й. Това не можеш да й го заповядаш. Не може да се изправи пред епископа окована във вериги.
Селиг не се опита да спори с майка си, въпреки че както бе разгневен, можеше да избухне всеки миг. С досада на лицето, но без най-малко смущение от острия упрек, той подхвърли ключа за веригите на майка си и се отдръпна встрани.
— Благодаря — едва чуто прошепна Ерика.
Брена я изгледа нетърпеливо, преди да отключи скобите на ръцете й.
— Не трябва да ми благодариш. Може би отново ще бъдеш окована, а може би не. Бих искала да те посъветвам час по-скоро да се научиш да се разбираш със сина ми. От това ще зависи както твоето, така и неговото щастие.
Ерика не очакваше някога отново да бъде щастлива, но не каза нищо за мрачните си предчувствия, а само си позволи да сподели с майка му:
— Всъщност не искам да се омъжвам за него.
— Никой не мисли, че го желаеш, пък и ти си все още дете — въздъхна Брена. — Но трябва да бъдеш радостна днес, независимо как е успял синът ми да изтръгне от теб съгласието ти за тази женитба. Навярно това е единственият начин да се избегне кръвопролитието.
В този миг Ерика не мислеше, че е мъченица, принесена в жертва, за да бъде спасен животът на десетки воини. Ако брат й не бе сред тях… о, не, та тя бе забравила какво можеше да се случи в конюшнята, забрави за зловещите му заплахи, с които Селиг я принуди да се съгласи да се омъжи за него, човека, когото мразеше повече от всичко на света.
— Готово — продължи Брена, след като отключи и последната халка към веригите и ги подаде на девойката. — Скрий ги някъде, докато ти донеса една рокля. Дъщеря ми предложи да пробваш някоя от нейните, понеже на ръст ти се доближаваш най-много до нея.
Още една изненада. Нима Кристен е решила да стори някаква добрина за нея? И лейди Брена я защити заради веригите, дори бе готова да наругае сина си… Може би всичко се дължи на предстоящата венчавка — макар и посрещната с неохота, дори с омраза, тя все пак след броени минути щеше стане член на семейството им. Но Ерика не подозираше, че това съвсем не е последната проява на любезност, на която щеше да се радва през този незабравим ден.
Брена наистина я остави сама и забърза през залата към стаята на дъщеря си. Ерика остана вцепенена, безмълвно стиснала веригите и ръцете си. Сега беше свободна, както преди да попадне в този враждебен замък, свободна, като че ли мечтата й се бе сбъднала. Но между нея и брат й оставаха яките каменни крепостни стени. Макар и освободена от веригите, нещастната девойка не можеше да избегне злочестата си участ.
Ерика се върна в стаята на Селиг, като се наслаждаваше на лекотата да ходи без сковаващото обтягане на веригите между глезените й.
Но вместо да прибере веригите в раклата, тя отвори прозореца и с един замах ги изхвърли навън. За пръв път, откакто се бе озовала в този проклет замък, девойката се усмихна с искрена радост.
— Мисля, че това ще ти стои добре.
Ерика се обърна и видя лейди Брена с преметната на ръката светлосиня рокля с дълги ръкави. Цветът чудесно подхождаше на очите на младоженката. В другата ръка майката на Селиг носеше мантия без ръкави, от тъмносиньо кадифе, каквото по това време носеха само кралете. Прорезите от двете страни на мантията, както и дълбоко изрязаното елече, бяха обшити със сребърни нишки. Лейди Брена не бе забравила да прибави към тоалета на младоженката и един фин светлосин воал, който бе закрепен със сапфирени клипсове към сребърна диадема.