— Никой от тях? Искаш да кажеш, че сестра ми доброволно… — Той не можа да довърши. И този миг в гърдите му се надигна дива ярост, дори бе готов да я удуши, но знаеше, че бе безсилен да го стори.
— Можеш да я разпиташ сам и да узнаеш всички подробности от самата нея, лорд Рагнар. Трябва да ти напомня, че сега тя е моя снаха, член на нашето семейство. Сватбата се състоя снощи и церемонията беше много пищна. Угощението продължи до късно през нощта. Може би си чул виковете и музиката?
Той продължаваше да я гледа свирепо. Ако можеше, би я разкъсал на малки парчета.
— Тя не може да се омъжи без моето съгласие — ядосано процеди той.
— Тя не се нуждае от твоето разрешение, тъй като крал Алфред лично благослови брака им.
Лицето на Рагнар стана аленочервено, а след това внезапно пребледня.
— Кралят на саксите е бил в замъка, а ти да не ми кажеш нищо за това?
Кристен сви рамене.
— Неговото присъствие няма нищо общо с историята между Селиг и Ерика.
„Нямало нищо общо?“ Той бе дръзнал да обсади краля на Уесекс… Ако Гутрум узнаеше за това, Рагнар щеше да изпита върху гърба си гнева на своя крал. И за всичко това трябваше да благодари на тази лисица.
Кристен като че ли прочете мислите му и добави:
— Алфред иска днес да напусне Уиндхърст. Понеже двамата крале сега поддържат много добри отношения, предполагам, че няма да се осмелиш да усложняваш обстановката и ще осигуриш безпрепятственото излизане на крал Алфред и свитата му от замъка.
— Разбира се — бързо се съгласи Рагнар, очевидно облекчен от предложението й. — Може да излезе от замъка още сега.
— Ако ти влезеш в замъка, ще докажеш, че не замисляш нападение срещу него и ще можеш лично да го убедиш в добронамереността си. Може би трябва да ти повторя, че ти се гарантира пълна безопасност, защото ние с теб сме вече роднини. Но ако все още си изпълнен с недоверие, мога да изпратя по-малкия ми брат, Торолф, като заложник в твоя стан, докато разговаряш със снаха ми. Бих могла дори да предложа себе си, но мъжът ми е много ревнив и няма да ми разреши да бъда сама сред толкова викинги наоколо. Какво ще кажеш, лорд Рагнар Харалдсон?
— Отвори крепостната врата, лейди!
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
— Кажи ми как те принуди да се ожениш за него.
Това бяха първите думи на Рагнар към Ерика, след като се прегърнаха.
— Не трябваше да ме оставяш сама в Гронууд — веднага го упрекна тя, защото се стараеше да избегне отговора на доста неудобния въпрос.
При спомена за онези мъчителни дни сълзи заблестяха в очите й.
Двамата бяха оставени сами в малкия параклис. Тя беше пристигнала веднага, щом бе научила, че брат й е в замъка и я очаква. Дори не бе успяла да намисли как да му обясни последните събития, които промениха напълно живота й, защото мислите й вече бяха обсебени от съпруга й. Не бе хранила надежда, че ще може някога да разговаря с Рагнар.
Сълзите все още напираха под клепките й, но този път това бяха сълзи на щастие. Най-после брат й, прочут като доблестен воин, бе отново до нея. Ерика не вярваше на очите си. Гърлото й пресъхна и не можеше да говори. Той бе така загрижен за нея, а тя трябваше да скрие истината. Никога досега не го бе лъгала.
Ерика го заведе до една от пейките в параклиса, седна до него, хвана го за ръката и се постара да изглежда колкото е възможно по-убедителна:
— Не се омъжих по принуда.
— Ерика…
— Не, първо ме изслушай. Обмислях много дълго, няколко нощи подред, припомних си, че искаше да ме омъжиш за могъщ лорд и може би аз успях да задоволя желанието ти. Зет му, господарят на този замък, е много близък с краля на саксите. Баща му е много богат, търгува с норвежките викинги. Чичо му е могъщ княз в Норвегия, а съпругът ми командва десетки бойци викинги, калени в битките. Не можехме да се надяваме на по-успешен брачен съюз с някой властен род.
— Не бих те пожертвал заради изгоден брак!
— Знам, но сега аз не се чувствувам жертва. Ако не исках да се омъжа за него, нямаше да се съглася да застана пред олтара на техния бог.
„О, богове, защо думите ми звучат като истински? Защо Рагнар не ми вярва, защо ме гледа така недоверчиво?“
Ерика не трябваше да чака прекалено дълго, за да разбере коя е причината за недоверието на Рагнар.
— Тургайз ми разказа всичко. Този мъж те е отвлякъл, за да си отмъсти.
— Но той не ме е ударил досега нито веднъж, а аз… — тя наведе глава, като се надяваше, че ще отвлече вниманието му, ако се преструва на прекалено смутена, преди да изрече най-важното признание. — Пристигнах тук, за да се грижа за него.
— Защо?
Ерика нервно се засмя, обезоръжена от прямотата, с която брат й зададе въпроса си, и отново се опита да избегне отговора: