— Не си ли го срещал досега?
— Да съм го срещал? — изръмжа Рагнар. — В последната война спасих живота на този негодяй.
Тя го изгледа недоверчиво.
— Как е възможно той да се е сражавал на страната на датчаните?
— Не, той се биеше във войската на саксите — възмутено извика Рагнар. — Но лицето му не се виждаше под шлема, а между стенанията му дочух думи на датски. Все още го мислех за датчанин, дори и когато се заех да превържа раните му, след като го бях изтеглил от бойното поле. Не се усъмних, макар че видях черната му коса, след като свалих шлема му. Едва вчера узнах името му…
Вчера… Вчера Селиг е разбрал, че брат й с бил този, на когото дължи живота си, но е продължавал да го заплашва. Или и това е някаква подла измама?
Ерика едва се сдържа да не му признае всичко, но се сепна от внезапното прозрение, че това, което вчера би могло да бъде наречено измяна, днес може би вече е истина. Все пак има огромна разлика между положението до вчерашния ден и днес — до вчера бе пленница на Селиг, но днес е негова съпруга. Ако брат й настоява да се проведе този двубой и ако знае истината, няма да се откаже да излезе с меч срещу Селиг. Тогава нейният съпруг ще бъде принуден да приеме това предизвикателство. А въпреки че не й се иска да го признае, Рагнар е по-нисък от Селиг, макар че брат й съвсем не е дребен мъж. Рагнар би бил така безпомощен пред Селиг, както Селиг би бил смазан от исполина Тургайз. Изходът от двубоя между брат й и съпруга й е предрешен и затова тя трябва да продължава да го лъже.
Рагнар се опита да я стресне и да я извади от унеса, в който бе изпаднала, като повдигна брадичката й с ръка и запита с тревожен глас:
— Какво общо може да има между твоето желание да се грижиш за него и срещата между него и мен на бойното поле?
— Трябва да признаеш, че той е същински красавец. Когато сме заедно, не мога да откъсна поглед от него. — Това бе истина и може би поради тази причина лицето й се обля в руменина. — Чарът му е неотразим. — За нещастие и това бе истина.
— Искаш да кажеш, че си се омъжила за този мъж единствено заради красотата му?
Ерика винаги бе мразила да я причисляват към лекомислените жени, които се вълнуват само от външността на мъжете, но по-добре бе за нея да остави брат си с впечатление, че именно на това се дължи внезапната й загриженост към един непознат. Оставаше само да се постарае да затвърди мнението му, за да й повярва докрай.
— Заради необикновената му красота усетих, че този мъж ме привлича, още когато го видях за пръв път в Гронууд. Това беше причината да изгубя самообладание и да заповядам да го бичуват с камшика. Не можеш да разбереш колко съжалявах след това. — И това също бе вярно. — А ти намери ли си годеница?
Рагнар се намръщи и махна с ръка:
— Сега не мога да мисля за това. Защо ми изглеждаш разстроена? — внезапно запита Рагнар.
— Разстроена съм, защото виждам колко си измъчен — нервно започна тя, но в следващия миг думите й започнаха да се леят припряно и без усилие. — Зная, че когато си яздил към този замък, не си очаквал да ме завариш омъжена, при това не по принуда, но, Рагнар, аз просто не можех да не се влюбя в този мъж. Опитах се да потисна чувствата си към него. И Селиг се опита да обуздае сърцето си. Така се стараеше да ме намрази… И странно, ала именно това ме привлече към него — положи толкова усилия да задуши копнежа си по мен, но все безуспешно. Да, отначало мислеше единствено за отмъщението си. Заради това ме отвлякоха. Но Селиг се убеди, че не е способен да отмъщава на една беззащитна жена. Можеш ли да си представиш объркването му, когато разбра, че вместо да удовлетвори гордостта си, безнадеждно се е влюбил в мен?
Рагнар се замисли за миг и след това се засмя гръмогласно. Сега, когато се бе успокоил, той схвана, че думите на сестра му звучат напълно правдоподобно… или поне така й се струваше на Ерика.
Но въпреки всичко той я попита:
— Все пак сигурна ли си, че не си го направила само защото се чувстваш виновна пред него?
Тя бе престанала да се чувства виновна още в деня, когато Селиг я бе оковал във вериги, но не можеше да го признае пред брат си. Ала все още съжаляваше, че бе дала на Селиг повод да я презира. Пък и никога нямаше да й прости мъките и униженията, които му бе причинила в Гронууд. Ако не беше послушала свирепия Уилнот…
— Селиг ми прости — отново излъга тя, — затова вече не изпитвам чувство за вина.
Рагнар погледна сестра си в очите и въздъхна.
— Наистина ли ме молиш да ти разреша да останеш завинаги с него в този замък?