Рагнар направи две крачки и юмрукът му се стовари върху лицето на Селиг, преди зет му да успее да отскочи.
— Недей! — изкрещя Ерика и скочи, но веднага млъкна, защото Селиг почти не помръдна от удара на брат й. Само главата му се люшна, а когато отново се обърна към брат й, дори изглеждаше леко развеселен.
Рагнар по-скоро бе вбесен, отколкото отчаян, че не успя да повали зет си с първия удар. Но Ерика бе почти като обезумяла, защото отлично знаеше, че съпругът й въобще няма да се вслуша в отчаяните й молби да не отвръща на удара. Едва успя да изтръгне няколко глухи вопли от свитото си гърло.
— Това беше заради тревогата, която ми причини — изръмжа Рагнар.
— Аха — отвърна Селиг и опипа лицето си. — Значи искаш да извадим мечовете?
— Не тук. Запазвам си правото в бъдеще да променя решението си.
— Ясно.
Усмивката на Селиг за малко не принуди Рагнар отново да избухне.
— Разбери ме добре, Селиг. Не вярвам много на разказа на сестра ми, но изглеждаше искрена, когато ми каза, че иска да остане с теб. Това никак не ми харесва, но ще задоволя желанието й. Обаче ще оставя при нея Тургайз. Ако тя се вразуми и пожелае да се завърне у дома, бог Один да ти е на помощ, ако се опиташ да й попречиш.
Веселото настроение на Селиг внезапно изчезна, защото бе заменено от едно напълно непознато за него чувство — чувството за собственост.
— Нейният дом е вече тук. Тя не желае да напусне Уиндхърст.
Сега бе ред на Рагнар да се усмихне презрително.
— Може би ти не желаеш да се махнеш оттук? Тя е очарована от красивото ти лице, но е необходимо нещо много повече, за да оцелее любовта — ако въобще има любов между вас двамата. Доведи я в Гронууд след шест месеца и ние ще се убедим дали те обича дълбоко. Тогава с радост ще те призная за мой зет.
Селиг нямаше намерение да се тревожи за бъдещето след тези шест месеца, защото бе уверен, че Рагнар ще отстъпи и ще си замине без сестра си. Дори можеше да излезе с чест от това спречкване, без да му се налага да убива Рагнар. Не, Ерика можеше да се справи по-добре с тази задача. Той би дал всичко, за да узнае какво са си говорили в параклиса, но засега бе разбрал само, че тя го намира за много красив. Наистина ли? Не би трябвало да се чувства щастлив от мнението й, но се чувстваше.
Рагнар се обърна и прегърна сестра си. Селиг отново изпита нелепото желание да ги раздели.
— Нали няма да бързаш да си тръгнеш още сега? — уплашено попита тя.
— Не, Рика — успокои я Рагнар. — Но трябва да съобщя на хората си какво се е случило. Няма да потегляме преди разсъмване. Ще се върна след по-малко от час и ще прекарам вечерта с теб.
Обещанието му я облекчи до такава степен, че дори на устните й се появи плаха усмивка.
— И ще ми разкажеш повече за онази богата наследница, която отказала да се жени за теб.
— Тя отказа, но баща й е склонен да ми я даде за жена. Ала аз все още обмислям. Турстон се нуждае от майка, която да се грижи за него. Ще поговорим по-късно за това.
Той вече й бе разказал, че Турстон сега е по-добре и ръката му постепенно зараства. Набързо спомена и за голямата изненада на обитателите на Гронууд — след смъртта на Уилнот настъпил краят на загадъчните кражби. Тургайз му спестил неприятното задължение да обеси онзи негодяй. Всъщност Ерика не бе удивена от разкритието, че предводителят на стражата е бил крадецът, когото многобройната стража от месеци се опитваше безуспешно да залови. Но чак сега разбра защо кръвожадният Уилнот, когото като че ли не можеше да спре да търси поредната си жертва, така и не успя да намери престъпника.
Рагнар се приготвяше да тръгне, когато видя как Селиг втренчено гледа Ерика, като че ли омагьосан от нейната усмивка — която изчезна в мига, в който отново срещна тежкия поглед на съпруга си. Рагнар се намръщи и на раздяла напомни на зет си:
— Тя и аз сме от един баща заедно с още няколко братя и сестри, но само ние двамата сме от една майка. От цялото семейство само тя и синът ми са скъпи на сърцето ми. Ти се ожени за нея без моето съгласие. Ако я обидиш или ако й причиниш страдание, ще отнема живота ти, който така лекомислено спасих след онази кървава битка.
Селиг не каза нито дума. Мразеше ултиматумите не по-малко от прикритите заплахи. На всяка нагла заплаха той винаги отвръщаше с безмилостен удар с меча. Но заради брата на Ерика трябваше да направи изключение. За миг пожела да не бе в състояние да разбира така ясно това, което изживяваше Рагнар в този миг.
Той кимна рязко и Рагнар си тръгна. Още не бе прекрачил прага и Селиг отново впи поглед в лицето й. Но внезапно го прободе тръпка на неприязън, като видя как тя се огледа предпазливо, заслушана в отдалечаващите се стъпки на брат си.