Истината преряза мозъка му като остър кинжал.
— Ти си го излъгала?
Предпазливостта й рязко се смени с раздразнение.
— Нима се съмняваш? Не помниш ли, че имаме споразумение? Ти спазваш твоята част от нашето споразумение, така че не ми пречи аз да изпълнявам моите задължения.
При споменаването на думата „споразумение“ Селиг се ядоса, но преди да успее да отвори уста, някаква гигантска сянка се извиси в очертанията на вратата на параклиса.
Ерика първа го забеляза и лицето й грейна от радост:
— Тургайз! Рагнар не ми каза, че ще дойдеш толкова скоро…
Тя едва успя да изохка. Още с първи удар Тургайз постигна това, което Рагнар не бе успял да стори — Селиг се просна по гръб в краката на исполина.
— Не! — изпищя Ерика и падна на колене до безжизненото тяло на своя мъж. — Не го удряй!
— Защо пък да не го удрям? — изръмжа гигантът.
— Уилнот му причини достатъчно мъки.
— А теб той не те ли измъчваше?
— Не.
Гигантът я погледна смаяно и я повдигна на крака само с едната си ръка.
— Не се опитвай да ме лъжеш, както излъга Рагнар.
Ерика мигом се изчерви.
— Сега не лъжа, Тургайз, наистина не те лъжа. Само ме тормозеше и обсипваше със заплахи, които обаче нито веднъж не изпълни.
— Мога да те отърва от този твой съпруг на бърза ръка.
— Да не си посмял!
И тогава Селиг изохка. Ерика бързо се наведе до гърдите му. Селиг бавно повдигна клепачи и се опита да разпознае неясното лице, което едва виждаше през миглите си.
— Не зная дали познаваш моя предан Тургайз — колебливо започна тя.
Селиг успя да отмести поглед от нея към гигантската фигура, надвесила се зад гърба й.
— И ти ли ме цапардоса, за да си уредиш сметките с мен или все още не сме свършили?
— Господарката ми рече, че сме си уредили сметките — поне засега.
Погледът му отново попадна върху лицето й.
— Разумно си постъпила, като си успяла да го обуздаеш. Моето семейство не би му простило, ако ме заварят тук обезобразен.
Ерика се усмихна и погледна през рамо.
— Виждаш ли, Тургайз? Само ме заплашва, но нищо повече не се случва.
В отговор Тургайз и Селиг дружно изръмжаха в знак на несъгласие.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Рагнар бе поискал да разгледа замъка на Селиг и целият следобед след заминаването на краля бе посветен на брат й. Ерика все още беше силно изнервена, защото не я бяха поканили да ги придружава, дори я бяха изоставили и бяха изчезнали от погледа й, преди тя да може да се съвземе и да се втурне по следите им. Брат й и съпругът й тръгнаха с домакините, от което тя още повече се раздразни.
Тя остана в Уиндхърст, самотна и объркана. Никой не й бе заповядал какво да прави. Всъщност с нея разговаряха само роднините на Селиг, при това доста пестеливо. От останалите обитатели в замъка, особено от женската половина, тя бе удостоена само с някой и друг враждебен поглед. Бе се осмелила да се венчае за техния Селиг и никога нямаше да й го простят.
Но сега нямаше време да мисли за жените от Уиндхърст. Не можеше да разсъждава за нищо друго освен за опасността брат й и съпругът й да извадят мечовете си и да пролеят кръвта си без някой дори да се опита да ги спре.
Но за нейна изненада Рагнар и Селиг се върнаха преди смрачаване без нито една драскотина, дори брат й бе необикновено развеселен, както никога досега.
От устата му се сипеха безброй похвали за дома на Селиг, без нито един упрек към този викинг, който бе похитил сестра му. Е, разбира се, всички преценки бяха от мъжка гледна точка — за замъка, за конете, за оръжията и броните.
— Съпругът ти има малобройна, но опитна и чевръста прислуга. Може да решиш да изхвърлиш някой, който няма да ти хареса, но все пак мисля, че там ще живееш много добре.
Рагнар наблегна на думата „чевръста“ и тя, като забеляза необичайното веселие и добродушие, изписани на лицето му, се усъмни дали внезапната промяна в настроението му не се дължи на някоя особено „чевръста“ робиня. С тревога подири същите издайнически признаци и по лицето на Селиг, но, за нейно облекчение, съпругът й не изглеждаше променен — както винаги бе готов още в следващия миг да се усмихне на всяка жена и да я обсипе с шеги дори и ако трябва да се присмива над самия себе си.
Не че щеше да се разтревожи, ако и той се е възползвал от услугите на онези чевръсти робини. Той имаше правото да постъпва както намери за добре и със сигурност нямаше да пропусне всяка удобна възможност — както всички мъже — а от нея се очакваше да мълчи примирено, но не поради особените им отношения, а защото жените много рядко се намесваха в мъжките дела. Съпругата би трябвало да се чувствува щастлива, ако любовниците на съпруга й не живееха под общ покрив с нея.