Затова Ерика се опитваше да не бъде прекалено рязка с некадърния готвач. Дори и в този миг се опита да смекчи упрека си с една снизходителна усмивка.
— Може би е станала малко по-гъста, отколкото трябва. Да, Хърбърт, знам, че така си свикнал да готвиш. Ще трябва да привикна към твоята рецепта.
Когато Ерика излезе от кухнята, лицето на готвача грейна. Но слугите — поне мъжете — винаги се чувстваха щастливи от похвалите й и дори само от усмивката й.
Лейди Ерика не ценеше особено красотата си, понеже неведнъж досега бе ставала жертва на злобни женски реплики. Едва наскоро, след като се пресели в имението на брат си Рагнар, тя бе започнала да изпитва истинска наслада от очарователната си външност. Природата я бе надарила с високи скули, къс и прав нос и сочни яркорозови устни. Но истинската прелест бе в дългите й златисти коси с възчервеникав оттенък.
В сравнение с околните, тя имаше подчертано стройна и висока фигура. Въпреки това костите й бяха фини и затова изглеждаше крехка и изящна, дори слаба, формите на тялото й обаче бяха леко заоблени точно където трябваше, а гърдите й бяха по-едри отколкото на повечето жени, но напълно хармонираха с високия й ръст и дългите стройни бедра.
Погледите на всички присъстващи я бяха проследили както при излизането от стаята, така и при връщането й от кухнята. Малцина забелязаха една сянка, която се прокрадваше край стените и я последва във вътрешния двор на замъка.
Факли осветяваха пътя към централната зала. Младата господарка не бе усетила кога се бяха изнизали часовете. Всички обитатели на замъка бяха вече в залата в очакване на блюдата. Сервирането обаче беше закъсняло поради разкриването на поредната кражба на продукти и сега всички оживено обсъждаха тази новина. Ерика бе побързала да се върне в залата, защото Хърбърт нямаше право да започне с поднасянето на блюдата преди тя да е заела мястото си. Но мислите й все още бяха заети с кражбата.
— Откраднати са седем самуна хляб и почти всичките ни запаси от подправки — каза тя на придружителя си. — Няма съмнение, че крадецът ще продаде подправките, но какво ще стори с хляба?… Да си забелязал някой да е започнал наскоро да пълнее?
В отговор тя получи само едно изсумтяване, което заместваше отрицателния отговор.
— Уилнот не е ли открил нещо, което да ни помогне да разкрием крадеца? — отново попита тя.
Последва същото изсумтяване. Ерика въздъхна. Кражбите през последния месец ги бяха лишили от много храни, оръжия и добитък. Или някой твърде хитър крадец се прокрадваше в замъка, или някой вътрешен човек продаваше отмъкнатата плячка в Бедфорд на двойни и тройни цени. Истинско чудо бе, че Уилнот, предводителят на стражата й, все още не го бе заловил. Такова престъпление напълно заслужаваше бой с камшик, което бе любимото наказание на Уилнот.
Лейди Ерика бе намразила набития предводител на стражата още от първата им среща. Наглостта му стигаше до безочие. Всички наоколо се страхуваха от жестокия му нрав. Тя би го освободила много отдавна, но той стриктно изпълняваше заповедите й и не й даваше повод да го лиши от длъжността му. Пък и цялата прислуга му се подчиняваше, защото много повече се страхуваше от него, отколкото от нея самата, и лейди Ерика добре разбираше това. Той винаги предлагаше по-сурови наказания, отколкото бе необходимо според нея, но неизменно й се подчиняваше, макар и с неохота, ако тя ги отменеше.
Младата господарка влезе в осветената зала и тълпата се разпръсна на малки групи, но никой не посмя да се приближи до масите, на които храната бе вече сервирана. Тя долавяше, че почти всички бяха разтревожени от мисълта, че отново ще настъпят гладни дни. Навярно знаеха, че това нямаше да се случи, но старите страхове трудно отмираха. Ерика по-лесно можеше да се справи с новите страхове. С радост забеляза, че разговорите не пресекнаха от появата й в залата, за разлика от първите месеци на пристигането й. Всичко това се дължеше на необяснимото обаяние, което излъчваше младата господарка.
Викингите го наричаха Тургайз Триметровия, макар че прякорът бе доста преувеличен като всички викингски имена. Но той все пак не беше много далеч от истината — Тургайз бе висок около два метра и петнадесет сантиметра, с мощен гръден кош, буйна коса и гъста червена брада и с топли кафяви очи — или поне Ерика ги смяташе за такива. Той не се страхуваше от никого, дори от брат й. Гигантът никога не се отдалечаваше на повече от петдесетина метра от Ерика.