Като че ли нямаше край… А всъщност бе тъй кратко. Достигнали върха, сетивата им се обляха в екстаза, а душите им се изпълниха с благоговение.
Най-после тя забрави за прелъстителната му усмивка. Най-после тя си помисли, че тази усмивка може да бъде предназначена само за нея.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Вече бе доста късно, но Ерика още не можеше да заспи. Никога не бе очаквала, че ще лежи до съпруга си, изпълнена със задоволство, спокойна и притихнала. Да започнат всичко отначало? Навярно в такъв миг трябваше да се чувствува именно по този начин.
Селиг също не спеше. С едната ръка я бе прегърнал през кръста и я притискаше до себе си, а с другата я галеше бавно по гърдите и корема. Не каза нито дума. Тя също не посмя да наруши тишината. И двамата не желаеха да смущават блажения покой.
Младата жена не можеше да забрави по-ранните думи на съпруга си — не бе се поколебал да й каже в очите, че винаги ще я мрази. Дали все още таи ледена омраза в сърцето си? Не можеше да го попита направо. Но ако Селиг наистина желаеше да започне отначало, ако думите му не бяха само прах в очите й, за да спечели нейното благоволение, то Ерика трябваше да получи отговор на този толкова важен за нея въпрос. Но засега го отлагаше, изпълнена с копнеж за наслада. Като че ли искаше времето да спре. Изчакваше дълго, докато в един миг й се стори, че той се унася в сън.
И тогава се осмели да го попита:
— Наистина ли беше готов да ме захвърлиш на пода в онази конюшня?
Младият викинг рязко се изправи и нервно прекара пръсти през косата си.
— По дяволите — изруга той, — ако си се преструвала през цялата нощ и си обмисляла този въпрос, кълна ти се, че няма да издържа и ще те ударя.
Удивителна гледка бе как и двамата пренасочваха страстите си почти едновременно. Затова тя не прие заплахата му на сериозно, дори се забавляваше от негодуванието му.
— Какво като съм си мислела за това? — невинно попита Ерика.
Селиг я изгледа подозрително, после се обърна към нея и се наведе над лицето й.
— Мога ли да ти го припомня?
Тя протегна ръка и леко го отблъсна от лицето си.
— Не, не е необходимо. И не се опитвай да отклоняваш въпроса ми.
— Никога не бих постъпил така с която и да е жена, дори и с теб — въздъхна той.
Точно това се бе надявала да чуе от него, но продължи да го дразни, за да го накара да й го потвърди:
— Това поредната уловка ли е?
— Можеш да го наречеш както желаеш, но само така ще избегнем спречкването. Все пак бих искал да ти се извиня за онази сцена. Бих предпочел да не бях казвал онези думи, но наистина бях побеснял…
— Не говори или ще припадна…
Той се намръщи.
— Означава ли това, че според теб аз дори не съм способен да се извиня?
— Да, така мисля.
— Не ти дължа повече извинения.
Тя ядосано удари възглавницата и се обърна с гръб към него. Той въобще не помръдна. И двамата едва сдържаха гнева си. Нима това беше началото на новия им живот?
Когато на сутринта Ерика излезе от спалнята, беше готова да му се извини. Бе разрушила невероятно красивото преживяване от изминалата нощ. Поне за нея щеше да остане незабравимо. Може би не трябваше да избързва с онзи проклет въпрос. Беше получила именно този отговор, който бе очаквала, но все още не умееше да обуздава буйния си нрав.
Нима предпочиташе да се държат враждебно един към друг? Сигурно така мислеше Селиг, но за себе си не беше сигурна. Бе позволила на страстта да я победи и всичко от изминалата нощ изглеждаше маловажно. Може би той все още я презира. Младият викинг бе решен да й отмъсти, а досега не бе успял да постигне целта си. Нима е могла да бъде толкова наивна и да си въобразява, че съпругът й ще забрави за миналото, ще заличи от паметта си мъките, които му бе причинила? Нима и тя би могла да забрави веригите, униженията и най-лошото — този подъл ход, тази коварна женитба?
По всичко личеше, че тази нощ Селиг се бе поддал на страстта си — както и тя — но сега съжалява, че се е отбил в спалнята. Все пак тя трябва да му се извини, най-малкото за това, че бе разрушила очарованието на първата им любовна нощ. Но не вярваше, че ще могат да започнат отначало. Както показаха и събитията през изминалата нощ, миналото винаги щеше да изплува помежду им, отново и отново, и щеше да осуетява всичките опити за помирение.
Но, от друга страна, сега не можеше да отрича, че бракът им не е бил консумиран. Вече бе познала едно от предимствата на брачния живот, при това изключително приятно предимство, което обаче постави нов въпрос пред нея. Дали да продължи да се възползва от това предимство — според нея единствената хубава страна на брачния живот — и да се надява, че може би ще имат деца? В края на краищата Ерика не бе по-различна от всички останали жени, омъжени по сметка, които никога не са изпитвали щастие в брака си. Можеше ли да забрави, че би могла да спечели много повече от женитбата си, ако не бе принудена да се подчини на Селиг?