Но сега все още беше доста рано и Ерика не очакваше да завари на строежа нито един от разсъблечените до кръста зидари, затова спокойно се запъти да потърси Селиг и да му се извини заради избухването си през изминалата нощ. Но ако той се разкайваше за спречкването, тя, разбира се, нямаше да каже нито дума. В последна сметка това щеше да сложи край на среднощната им свада и денят нямаше да се различава от вчерашния. Спомни си за гнева и обидата, които бе изпитала, при мисълта, че й изневерява с Лида. Трябваше да накаже тази безсрамница.
Ерика изчака Тургайз да се нахрани, защото знаеше, че той веднага ще я последва навън. И наистина гигантът неотстъпно вървеше на две крачки зад нея. Не бе трудно да намери Селиг, който бе слязъл от крепостните стени и се бе отбил до майсторите, които се суетяха се край крепостната врата, издигаща се в средата на външната стена. Зидарите бяха от крепостните на Ройс, наети временно да помогнат за строежа зет му. Но сред тях имаше и още един, по-особен помощник, ако въобще може да се очаква, че Лида би могла да бъде от полза при един строеж.
Селиг се бе облегнал на рамката на вратата и се караше на майсторите. Изглежда, че не обръщаше никакво внимание на младата робиня, но можеше ли Ерика да бъде сигурна в това? Та не виждаше ли от десет метра как онази негодница търка бедрата си в неговите, как се бе навела почти до раменете му, уж за да го масажира. На Ерика й се стори като че ли го гали предизвикателно…
Ако вчера бе видяла такава гледка, щеше само да обърне презрително гръб и да се прибере в къщата, без да показва чувствата си, дори и да се задушаваше от мъка. Но след прекараната нощ повече не можеше да бъде само безмълвен свидетел на явното безочие на Лида. За да сломи нейната съпротива, проклетият викинг си послужи с нагла лъжа. Очевидно само една жена не му стига — дори и дузина са му малко. Защо пък да не преспи някоя и друга нощ със съпругата си? И на всичко отгоре успя да я прилъже…
Повече не можеше да се сдържа. Изпищя с все сила. Всички спряха работа си и вдигнаха глави. Тя се втурна към замъка, но не за да избяга, а за да намери някакво оръжие. Ще кастрира този негодник, за когото бе принудена да се омъжи, а после ще обеси любовницата му на гредите на тавана за косите й.
— Ерика!
Тя не се спря, макар да й се стори, че Селиг се е втурнал по петите й. Убеди се, че не е сгрешила, когато отново чу гневния глас, но вече много по-близо. И макар да имаше значителна преднина — вече бе влетяла в предверието — младата жена разбираше, че няма да може да изкачи стълбите по-бързо от него и да се добере до кинжалите в стаята на Тургайз. Проклетите му дълги крака! Нуждаеше се от някакво оръжие, веднага, но наоколо не видя нищо подходящо, с което да може да го отблъсне от себе си. Всички маси в трапезарията бяха разтребени с изключение на една — масата, на която бе закусвала с Тургайз.
Ерика заобиколи масата, за да пресече пътя на преследвача си, и посегна към първото, което й попадна под ръка. Захвърли в лицето на Селиг остатъците от сутрешната трапеза — двете дървени купи с утайката от овесена каша, огризките от хляба и сиренето, лъжиците и солницата. Ако можеше да повдигне тежката дървена пейка, и нея щеше да я стовари на главата му.
Той се опита да отскочи или поне да се опази от тази градушка, но не успя да избегне масивната солница и след миг бе засипан от главата до петите с кафеникавите кристали на солта. Гледката се допълваше с няколко пръски от овесената каша по лицето му. Изглеждаше смешен, но тя бе така побесняла, че не можа да оцени комичното положение. На красивото, но изпоцапано лице на Селиг бе изписано изражение на пълно недоумение. Помисли си, че жена му наистина е полудяла.
И го изкрещя с пълни гърди:
— Ти си луда, жено!
— Аз ли съм луда? — кресна тя.
Ерика трескаво се огледа, за да открие наоколо още нещо подходящо, което да захвърли в лицето му. Селиг побърза да скочи към нея, когато видя как тя грабна масата с двете си ръце и започна да я надига към него. При този отскок част от солта от главата му се посипа по раменете му, но все още си оставаше порядъчно осолен от горе до долу.
Зад тях се надигна глухо ръмжене:
— Не я закачай.
И двамата се обърнаха и видяха Тургайз, изправил се в цял ръст, скръстил ръце на мощната си гръд, но готов всеки миг да се намеси. Намръщеното му лице не вещаеше нищо добро за Селиг.
— Не видя ли какво направи с мен? — извика Селиг.
Тургайз не можеше да не е видял свадата, но продължи със своето:
— Не я закачай.