През целия ден Ерика беше ядосана и като че ли не понасяше никого около себе си. Но имаше поне едно обстоятелство в негова полза — след като бе прекарала почти целия ден в горещата кухня, сега съпругата му изглеждаше зачервена и изпотена не по-малко от него. Селиг трябваше да се възползва от горещината, която в този ден бе непоносима. Разбира се, като си помисли за буйния нрав на съпругата си, той не очакваше, че ще бъде лесно да я убеди да отстъпи и да приеме предложението му да се изкъпят в онова прохладно езеро.
Може би въобще не би трябвало да я пита, а да я метне на седлото пред себе си, да я отведе до езерото и да я потопи в прохладната вода. Пък после могат да поспорят колкото искат дали е трябвало да стане така или не.
Селиг обичаше да дразни и предизвиква околните и последният вариант му допадаше, но за да го осъществи, трябваше да се престори на много сериозен и загрижен, за да успее да се отърве от гигантския телохранител на жена си, който неизменно я следваше по петите. Ако успееше да изиграе тази роля достатъчно убедително, така щеше да си спести спора със самата нея.
Селиг намери някакъв повод, за да я накара да излязат от кухненската пристройка, и веднага след като се озоваха на двора, започна да я уговаря:
— Ела с мен — подхвърли небрежно той и се насочи към оседлания кон.
— Къде? — намръщено запита тя, без дори да помръдне от мястото си.
Наложи се да се върне при нея и да й подаде ръка, за да я накара да тръгне с него.
— Ще се поразходим малко — кротко предложи той, но без да се впуска в обширни обяснения.
Тя все още не помръдваше.
— Но вечерята…
— Вечерята може да почака.
Селиг я повдигна и я постави на седлото. Все още намръщена, Ерика упорито избягваше погледа му, затова той, след като се настани на седлото зад нея, побърза да я омилостиви.
— Не ти бях споменал досега, но наблизо има една много хубава местност, където отдавна искам да те заведа. Копнея да отдъхнем малко и да се порадваме на спокойствието и прохладата на този приказен кът и то двамата заедно след всичко, което преживяхме… Ще си починеш и ще ти хареса много, сигурен съм в това.
Младата жена не отговори нищо, но пътят до езерото не бе дълъг. Докато яздеха, Селиг си мислеше упорито дали все пак, когато пристигнат на брега на езерото, да не се опитва да я уговаря, а направо да я метне в прохладната вода. Но ето че пристигнаха. Той скочи от коня и й протегна ръце, за да й помогне да слезе. Вече се смрачаваше и едва се виждаха горските цветя, обсипали смълчаните поляни сред дърветата край езерото. Младият викинг съзнателно бе избрал до дойдат тук привечер — така жена му по-малко би се притеснявала да се съблече, преди да се изкъпят, ако той успее да я убеди да влезе е него във водата.
— Сестра ми обича много това място и често идва тук заедно с Ройс — промълви той. — Всъщност не само те двамата се отбиват тук. Родителите ми също идват да поплуват в езерото при всяко свое гостуване в Уиндхърст.
Ерика не можеше да си представи как баща му и майка му биха плували в прохладните, но тъмни езерни води, но думите му като че ли я успокоиха малко.
— А ние какво ще правим тук?
Той се усмихна, преди да й отговори:
— Бих искал да измия следите от твоя гняв. Обърни внимание на това, че не настоявам ти сама да заличиш тези следи, макар че имам право да поискам това от теб. А ти можеш също да се насладиш на прохладата на езерото след такъв жарък ден, като поплуваш с мен.
Селиг не изчака отговора й, а се обърна към водата и се гмурна, без дори да съблече дрехите си. Ерика толкова силно се изненада от постъпката му, че за миг забрави за подозренията си. Той се засмя и започна да пръска вода около себе си, размаха ръце и разтърси косата си. Капките достигнаха чак до пейката на брега. Приличаше на хлапак, който се радва на любимата си игра, и когато се обърна с гръб към нея, тя не можа да сдържи усмивката си при вида на смешните му движения във водата.
Искрящата вода изглеждаше тъй подканваща и приятна, че за миг си представи колко приятно би било да се изкъпе и тя, но не, тя не можеше да влезе при него. Това би означавало, че му е простила и е забравила, а вече бе твърдо решила повече да не повтаря тази грешка.
Дори и не смяташе да му благодари, че продаде любовницата си, защото всъщност той не я бе прогонил от замъка, Лида все още оставаше в имението, макар и вече като робиня на Ивар. Пък и кой можеше да й гарантира, че Селиг нямаше да продължи да се среща и да й изневерява с нея, като използва помощта на предания си приятел? Тогава щеше да се окаже, че съпругът й се е отървал от всички неудобства с един показен жест, а тя не бе успяла да постигне нищо, освен да се прояви като истинска глупачка. Единствено печелеше Селиг, като си осигуряваше забавление за месеци напред.