Виктория не задържа дълго вниманието си върху него. Тя се усмихваше на Анабела.
— Та ти реши да отхвърлиш предложението на Бартън, нали? Радвам се да го чуя. Този мъж щеше да ти бъде ужасен съпруг.
— Смятам, че си права — промълви деликатно Анабела. — Бях готова да преразгледам отношението си към него и страстта му към пиенето и хазарта, но като си представих, че е направил две незаконни деца на някоя бедна женица и не им е дал името си, се отказах.
— Това наистина показва отвратителното му чувство за достойнство — мрачно се съгласи Виктория.
Лукас изучаваше нейния профил в притъпената светлина.
— Аз просто се чудя как сте успели да разкриете работите на Бартън с неговите незаконни деца. Не мога да си представя как подобен слух е достигнал до къщата на такава домакиня като лейди Атертън.
— Не, не е така. Аз наех човек, който да разследва това-онова за лорд Бартън и той ми донесе сведенията за двете деца и любовницата.
Лукас усети хладина.
— Вие сте наели човек от „Бонд Стрийт“?
— Смятам, че това е най-простият начин да се реши проблемът.
— Това беше един брилянтен подход — заяви Анабела.
Линдууд изстена:
— Мили Боже, ако мама знаеше! Горкият Бартън! Мисля, че той е твърде загрижен за теб, Бела.
— Съмнявам се в това — изръмжа Виктория. — Неговото семейство му е заявило, че очакват от него да се ожени, и той просто си търси съпруга, която да удовлетвори изискванията на баща му. Той опита с мен миналата година и като не постигна нищо, реши да си пробва късмета с прекрасната мис Пилкингтън. Явно и тя успя да види, че той е най-долнопробен зестрогонец. След това започна да ухажва Анабела. Това е.
— Прекрасната мис Пилкингтън? — Лукас гледаше ту едната, ту другата жена. — Защо наричате мис Пилкингтън прекрасна?
— Защото е — отговори утвърдително Анабела. — Никога не е правила погрешна стъпка. Пример за женска точност, направо образец.
— Вие ще разберете за мис Пилкингтън, милорд — каза Виктория, — когато ви съобщим, че тя е протеже на лейди Атертън.
— Разбирам.
Нищо чудно, че Джесика искаше да го насочи към друга наследница. Ако беше решил да преследва мис Пилкингтън, нямаше сега да бъде в една карета с жена, облечена отвратително в мъжки дрехи. Лукас се замисли за секунда дали не е направил сериозна грешка, след което реши, че какъвто и да е рискът, тази вечер ще бъде много по-интересна с мис Хънтингтън.
— Надявам се, че сте разбрали, милорд? — каза Виктория.
— Добре. Едно нещо е сигурно — отбеляза сухо Стоунвейл. — Поради вашата намеса мис Линдууд никога няма да разбере какви чувства наистина изпитва към нея лорд Бартън, нали? А след като Бартън не знае, че съдбата му е била решена от частен детектив, той няма шанс дори да се защити.
— А може ли да се защити? — остро отвърна Виктория.
Очите й срещнаха неговите в тъмнината, но този път в тях нямаше палавост.
— Казвате, че това, което детективът е разкрил, е лъжа?
— Казвам, че не е ваша работа да се намесвате в случая. Може да има смекчаващи обстоятелства, — бързо отвърна Лукас.
— Много се съмнявам — каза Виктория.
— Също и аз — обади се Анабела. — Само си представете горката жена, захвърлена с двете деца от Бартън.
Линдууд се премести от другата страна на седалката.
— Нито една от двете не иска да знае дяволската причина, поради която това се е случило. Та за вас не е добре дори да обсъждате такива неща, нали така, Стоунвейл?
— Такъв разговор ни най-малко не подхожда на изискани дами от висшето общество — измърмори Лукас с неприятното чувство, че говори като отегчителен педант, какъвто го нарече Виктория.
Усмивката й бе триумфираща.
— Лорд Стоунвейл, позволете ми да отбележа, че ако намирате нашия разговор твърде обиден за вашата деликатна чувствителност, за вас има само един изход — просто отворете вратата на каретата и слезте.
В този миг Лукас разбра, че Виктория Хънтингтън има силата да се изплъзва покрай неговото желязно самообладание както никой друг от години. При това тя приложи този трик без каквото и да е усилие. Тази дама е опасна. Той трябва да направи много, за да удържи положението.
— Моята чувствителност ще издържи на вашите неделикатни обноски, мис Хънтингтън. Аз просто не мога да Ви напусна сега. Достойнството ми изисква да служа на дълга си.
— Ха, това не е чувство за дълг, сър. Чисто и просто това е изнудване.
— Уверявам ви — отвърна Стоунвейл, — не е изнудване, когато вие играете ролята на жертва.