— Тук, друже. Донеси онзи фенер. Видях ги да влизат тука. Чу ли к’во ти казвам? Двама бяха. Богати бяха, тъй да знайш.
— По дяволите — глухо изруга Лукас. — Скрий се зад мен и не мърдай, Виктория! — без да я изчака да се подчини, той я издърпа зад себе си с такава сила, че тя се удари в тухлената стена на алеята.
Виктория успя да запази равновесие и разтревожено погледна към входа точно когато се появи светлината от фенера. Там се очертаха силуетите на двама хулигани, въоръжени с ножове.
— К’во чакаш, Дълги Том? — единият мъж попита настойчиво другаря си. — Поразмърдай се и надуши контетата, щото таз вечер има много работа за таквиз като нас.
Стоунвейл прикриваше Виктория, като не отстъпваше от позицията си. Тя видя, че той извади един малък блестящ предмет от джоба на палтото си.
— Мътните го взели! Тоя ще ни гръмне — изруга първият мъж, когато светлината от фенера падна върху пищова в ръката на Стоунвейл.
— Проявявате изключителна наблюдателност, господа — гласът на Стоунвейл звучеше леко отегчен. — Кой от вас би искал да изпробва точността ми по близка цел?
Първият младеж се препъна по алеята, а приятелят му се блъсна в него. И двамата се катурнаха в мръсотията. Фенерът падна на земята, стъклото му се разби на малки парченца и се посипа по земята. Слабият пламък продължи да мъждука още известно време, като хвърляше странни, заплашителни сенки върху сцената, изпълнена с напрежение.
— Мътните го взели — пак се обади първият мъж, очевидно разстроен. — Ние се опитваме да живеем прилично, а виж к’во стана — той се окопити и се затътри обратно към входа на алеята. Другият разбойник нямаше нужда от допълнителна подкана. Чу се тропот на ботуши, приглушени ругатни и след броени секунди Виктория и Лукас се оказаха сами в тъмнината. Но той не искаше да губи никакво време. Неговите дълги пръсти отново се сключиха около китката на Виктория и той я задърпа през тъмната алея към съседната улица. Тълпата все още не се бе разпръснала в тази посока, затова се озоваха в благословена тишина. Виктория се опита да забави крачките си, за да си поеме дъх, но Стоунвейл отказа да спре. Тя се подчини и задъхано продължи да се препъва.
— Лукас, трябва да ви кажа, че много добре се справихте там, на алеята.
Той я стисна още по-здраво за ръката.
— Това изобщо нямаше да се случи, ако не си бяхте наумили да посетите карнавала тази вечер.
— Наистина, Лукас, трябваше ли вие…
— Можем само да се надяваме, че кочияшът на Линдууд се е подчинил на заповедите — прекъсна я той, като продължаваше да я тегли, без да забавя крачка.
— Тревожа се за Анабела и Берти — промълви уморено Виктория, докато си поемаше въздух.
— Да. Така и би трябвало да бъде.
Виктория трепна, усещайки, че той няма да има никакви угризения на съвестта, като стовари цялата вина върху нея. Най-лошото бе, че придружителят й беше прав. Всичко това беше изцяло нейна идея.
Стоунвейл я съжали и не каза нищо, докато я водеше по улицата, където бе наредено на кочияша да чака в случай на непредвидена опасност. Виктория видя познатите очертания на стоящата пред кръчмата карета на Линдууд и въздъхна с облекчение, когато забеляза двама души да седят вътре.
— Те са там, Лукас! Те са се спасили! — Виктория се изчерви, като осъзна, че откакто започнаха неприятностите, тя несъзнателно бе започнала да употребява малкото име на Стоунвейл.
— Да. Въпреки всичко се оказа, че сме споходени от голям късмет тази вечер — докато стигнаха до каретата, той не каза нищо повече.
— Мили Боже, колко се безпокояхме за вас! — каза Линдууд, докато отваряше вратата на каретата. — Бяхме убедени, че сте избягали от тълпата. Бързо! Не искам да висим повече на тази улица. И без никакви приказки, докато тълпата все още не е решила да мине оттук.
— Бъдете сигурен, Линдууд, че нямам никакво намерение да си губя времето напразно.
Лукас избута Виктория в каретата, като бързо я последва и тръшна вратата зад себе си. Каляската потегли веднага. Виковете в далечината изпълваха нощния въздух.
Виктория погледна разтревожена Анабела.
— Добре ли си, Бела?
Анабела стисна ръката на приятелката си и каза: