— Няма смисъл да се хабят пари за Стоунвейл, казвам ти. Мястото е прокълнато. Питай когото искаш наоколо. Така е от много поколения насам. Слабо плодородие, мързеливи селяни, непостоянни води. Нищо не си струва да бъде запазено. Би трябвало да се продаде това проклето място. Знаеш ли защо не успях? — продължи възрастният мъж със сух и стържещ глас.
Умиращият граф се опря на едно отворено чекмедже на нощната масичка. Неговите треперещи пръсти търсеха нещо вътре, след което той затвори чекмеджето и си отдъхна от усилието, което бе направил. После хвърли нещото на Лукас, който моментално го сграбчи.
Когато си разтвори ръцете, Лукас се втренчи в кръглото парче от кехлибар, закачено на тънка верижка. На медальона бяха гравирани две фигури по такъв майсторски начин, че изглеждаха като две мънички човечета, замръзнали за вечни времена върху прозрачния, златист камък. Ясно се виждаше, че това бяха образите на рицар и неговата дама.
— Какво е това, сър? — попита Лукас, като сви пръсти около медальона.
— Проклет да съм, ако знам. Подарък от баща ми малко преди да умре. Твърдеше, че го е намерил в стария лабиринт в центъра на южната градина. Местните предания казват, че изобразява легендата.
— Каква легенда? — Лукас загледа медальона.
Мейтлънд стана почти лилав от внезапна ярост.
— Легендата, заради която животът ми мина напразно, заради която нямам син. Легендата за Кехлибарения рицар и неговата дама.
— Има ли истина в нея?
— Иди и питай някой от магьосниците в селото, ако искаш да научиш приказката. Имам по-добри неща за правене, отколкото да ти разправям легенди.
Мейтлънд получи пристъп на тежка кашлица и Лукас веднага наля една чаша порто и я поднесе към бледите, тънки устни. Чичо му отпи една голяма глътка и се съвзе.
— Тук не е хубаво. Сам виждаш — продължи Мейтлънд Колбрук. — Няма нищо, никога не е имало и никога няма да има. Лош късмет за цялото окаяно имение. Послушай ме и се махни. Не се опитвай да спасиш нещо.
Лукас погледна собственически кехлибарения медальон й внезапно се изпълни със смелост и решителност.
— Знаеш ли, чичо, ще пренебрегна твоя съвет! Аз ще спася Стоунвейл, сигурен съм!
Мейтлънд Колбрук го погледна с кръвясали и отегчени очи.
— И откъде ще намериш толкова пари? Чух, че си бил майстор на картите, но с тях не можеш да спечелиш един стабилен доход, който да ти позволи да спасиш имението. Знам, защото го опитах и аз в младежките си години.
— Тогава ще трябва да намеря друг начин, за да си набавя парите, нали?
— Другият възможен начин е да примамиш някоя богата наследница, но това е по-лесно да се изрече, отколкото да се направи. Нито една свястна жена от висшето общество, която има пари, не би ги похарчила за един безпаричен граф. Нейното семейство ще се погрижи за нея много по-добре, отколкото ти.
— Може би аз ще търся малко под висшето общество — Лукас погледна чичо си.
— Ще си губиш времето. По дяволите, знам какво си говорите в клубовете! Винаги е имало много спекулации около идеята — предложение за титла в замяна щерката на търговец, която идва придружена от наследство. Истината е, че това не става често. Пари за пари се женят и това е истината както за буржоата, така и за аристократите.
Тези думи на чичо му прозвучаха в съзнанието на Лукас, докато гледаше нещастния портрет на Мейтлънд Колбрук. Той се усмихна тъжно и вдигна чашата за малък тост.
— Ти не беше прав, чичо. Аз намерих своята наследница и поставих добри примамки тази вечер. Тя ще ме води в проклетия танц на веселието, но накрая ще бъде моя.
Като изпи до дъно портото, Лукас осъзна, че това няма да стане толкова скоро, колкото му бе необходимо. Той искаше богатството на Виктория, но тази вечер осъзна, че иска и самата Виктория.
Лукас остави чашата на масата и почувства как кехлибареният медальон стопля гърдите му. Той го носеше на врата си, скрит под дрехите, от нощта, в която го получи от чичо си.
Докато Лукас стоеше самотен в библиотеката и мислеше за своето бъдеще, изведнъж му се стори, че силната, сгряваща топлина на кехлибара отиваше точно на очите на Виктория.
ГЛАВА 4
Лукас крачеше по външните стълби на градския дом на лейди Нетълшип с чувство на нетърпеливо очакване, примесено с хладна пресметливост. Той бе в настроение подобно на това, когато беше на масата за игра на карти. Всичко в него се съсредоточаваше за победата, а той умееше да побеждава. Беше научил отдавна, че за мъж, който трябва да живее от своя ум, е много важна стратегията и внимателното обмисляне на действията. Знаеше стойността на хладнокръвието и способността да отстраниш чувствата по средата на битки или игра на карти. Желязната логика бе разковничето на оцеляването и Лукас знаеше това.