Тя се придвижи бавно напред, като меките й чехли не издаваха никакъв шум по килима. Държеше някаква плоска кутия в ръцете си, а в очите й играеха палави огънчета.
— Как е възможно да си помислите, че ще забравя за вашето посещение тази сутрин?
— Никой не може да бъде напълно сигурен в женската памет — Лукас се наведе над грациозно подадената ръка. Пръстите й бяха хладни и той разбра, че не е толкова уверена, както изглеждаше. Това го зарадва.
— Уверявам ви, че паметта ми е отлична.
— Разбира се, за един мъж не само женската памет изневерява. Понякога жената просто променя мнението и намеренията си — отвърна той.
Виктория наведе глава, като го преценяваше не без сериозна причина.
— Моля ви, седнете. Интересувате ли се от бръмбари?
— Бръмбари? — Лукас чак сега погледна в кутията и видя добре подредени мъртви насекоми. Те бяха внимателно поставени в редици според големината си, като се почне от най-едрия — истинско чудовище, та до най-малкия. — Ще бъда откровен с вас — никога не съм проявявал голям интерес към бръмбарите.
— О, има прекрасни бръмбари, нали, лельо Клео?
— Прекрасна сбирка — съгласи се с ентусиазъм лейди Нетълшип. — Събра ги лейди Уудбъри, член на нашето малко общество.
— Изключително! — Лукас седна бавно, като не сваляше очи от Виктория, която се намести до своята леля.
— Някои хора се чудят как лейди Уудбъри е успяла да убие толкова много едри насекоми.
— По най-обикновения начин, предполагам — каза Клео. — Като ги е хващала за крилата или е използвала камфор.
— Вие събирате ли насекоми, мис Хънтингтън? — попита Лукас.
— Не. Страхувам се, че нямам сили за това — тя погледна към кутията. — Знаете ли, бедните животни понякога не умират веднага.
Той я изгледа в профил и каза:
— Желанието да оцелееш може да бъде изключително силно.
— Да — тя постави похлупака върху кутията с бръмбарите.
— Страхувам се, че моята племенница е твърде мекушава за тази област на природните изследвания — рече Клео, като се усмихваше.
— Ще си позволя да отбележа, че предпочитам ботаниката и градинарството пред изучаването на насекоми.
— Вашите интереси са твърде разностранни — заключи Лукас.
— Смятате ли, че са ограничени? — тя го загледа, явно засегната, а в очите й блестяха подигравателни огънчета.
Лукас усети клопката, в която попадна.
— Ни най-малко. За краткото време на познанството ни вие изпъкнахте като жената с най-необикновен ум, която познавам.
— Вие да не сте специалист по градинарство и ботаника, сър? — Клео го загледа с интерес.
— Както може би сте чули, аз скоро получих титлата си и открих, че наследството разшири моя кръг от интереси. Изглежда, ще трябва да науча за градинарството и други подобни дейности доста неща, ако възнамерявам да извърша подобрения в именията си — отвърна Лукас.
— Тогава, без съмнение, ще се заинтересувате от акварелите на Виктория и нейните рисунки на растения — Клео изглеждаше доволна.
Виктория моментално се изчерви, което учуди Лукас.
— Лельо Клео, сигурна съм, че милордът не се интересува ни най-малко от моите драсканици.
— Уверявам ви, че се интересувам, и то много — каза бързо Лукас.
Всичко, което караше Виктория да се изчервява, я правеше още по-привлекателна.
— Тя има изключителни способности — каза лейди Нетълшип, като се изправи на крака и отиде до близката маса, за да вземе скицника. — Погледнете тези.
— Лельо Клео, наистина…
— Стига! Без излишна скромност, Вики. Работите ти са прекрасни и толкова истински. Говоря ти от доста време, че трябва да ги представиш пред публика. Заповядайте, милорд. Какво мислите за тези тук? — Клео бутна скицника в ръцете на Лукас с явно удоволствие.
Тъй като усещаше, че Виктория го наблюдава с примирение, Лукас заразглежда скицника. Той го отвори, като очакваше да види обикновени аматьорски рисунки, правени от жена. Смяташе се за твърде модно младите дами да рисуват или скицират цветя. Но Лукас бе изумен от чистотата на линиите и живите цветове. Нейните растения разцъфтяваха на страниците на скицника, просто светеха с разкошен блясък. Те бяха не само артистично красиви, а и изпипани до най-малката подробност.
Лукас бе очарован. Страница след страница — пълни с рози, перуники, лилии, които оживяваха пред него. Всяка една от тях имаше изящно изрисуван надпис на латински. Той вдигна глава и видя, че Виктория все още го гледа със странно притеснено изражение. Разбра, че изкуството й я правеше уязвима, и затвори скицника.
— Прекрасни са, мис Хънтингтън. Убеден съм, че го знаете. Дори за моето неопитно око тези скици и акварели са прекрасни.