— Благодаря ви — тя се усмихна внезапно така лъчезарно, като че ли бе казал, че тя, а не нейните скици са пълни с красота. Кехлибарените й очи бяха почти позлатени. — Много сте мил.
— Рядко съм така мил, мис Хънтингтън — рече той плахо. — Просто ви казвам истината. Ще си призная, че не познавам повечето от тези растения. Откъде ги намирате?
— От оранжерията — обясни Клео. — Аз и Виктория създадохме, както ми се иска да вярвам, най-хубавата ботаническа градина. Разбира се, не е като тази на Кю, но ние сме много горди с нея. Имате ли желание да я видите? Ще бъде удоволствие за Виктория да ви разведе.
— Ще ви бъда много благодарен, ако я видя — Лукас кимна в знак на съгласие.
— Оттук, милорд — покани го Виктория и грациозно се обърна.
— Разгледайте я внимателно — каза Клео. — Надявам се, че ще останете за чай у нас, след като приключите с разходката в оранжерията.
— Благодаря — Лукас се усмихна самодоволно и последва Виктория в хола, после по късия коридор, който ги отведе в задната част на къщата. „Нещата вървят добре“, мислеше си той, когато тя го въведе в голяма стъклена галерия, пълна с растения и силен, влажен дъх на рохка пръст. Сега вече бе насаме с нея.
Той се огледа наоколо и разбра, че ще проведе своето преследване в истинска джунгла. Погледна навън през стъклата. Зад оранжерията имаше широка, чаровна градина, в която се намираше познатата тухлена стена, покрита с бръшлян.
— Учуден съм от това, как изглежда градината през деня — отбеляза Лукас.
Веждите на Виктория се свиха инстинктивно.
— Тихо, милорд. Някой може да чуе.
— Не е необходимо. Изглежда, намерихме място за нас двамата — той преценяваше сочната зеленина и редицата от екзотични цветя, които запълваха пространството. — Вие и вашата леля се интересувате от градинарство, нали? Това е изумително.
— Леля ми построи оранжерията преди няколко години — каза Виктория, като тръгна през пътечката, оградена отвсякъде със зеленина. — Тя има приятели, които пътуват по целия свят и ни изпращат всякакви растения. Наскоро сър Пърси Хикинботъм, един от нейните обожатели, изпрати нов вид роза, открита наскоро в Китай. Той я нарече „Червената китайка на Клео“ в нейна чест. Не е ли мило? През последния месец ни изпрати най-красивата хризантема. Надявам се, че ще оцелее. Запознат ли сте с хризантемите, милорд?
— Не, но знам какво означава, когато внезапно човек стане необичайно приказлив. Отпуснете се, Виктория. Няма от какво да се притеснявате.
— Ни най-малко не се притеснявам — брадичката й се повдигна гордо, след което направи деликатна пауза. — Интересувате ли се от кактуси?
Лукас се втренчи с любопитство в разнообразните чудни растения, каквито никога не беше виждал. Той опита да докосне едно от тях и разбра, че са твърди и бодливи. Погледна нагоре и срещна погледа на Виктория.
— Винаги съм се интересувал от защитата на противника.
— Да не би да желаете да преминете през тази защита?
— Само когато цената си струва да влезеш в бой.
Той се радваше да се сблъска с нея. Тя не беше страхлива.
— Как можете да прецените в началото на битката?
„Въпреки всичко не беше грешка, че я целунах миналата нощ“, помисли си Лукас. Той знаеше, че докато го наблюдаваше, тя си мислеше за снощните прегръдки.
— Понякога човек си позволява малко от непознатото. Съвсем малко, както аз си позволих снощи. То бе твърде обещаващо.
— Разбирам. А как избирате евентуалните противници, преди да решите да влезете в бой?
Устата му се изкриви, когато видя надменния блясък в очите й.
— Всеки трябва да си има база за сравнение.
Надменността изчезна почти незабележимо и се превърна в отвращение.
— Предполагам, че нашият случай е такъв.
Лукас се изненада. Нали тя започна всичко. Той я догони, хвана я за китката и се опита да я спре. Тя се обърна и го погледна предизвикателно.
— Виктория, какво става? Дразниш се, че съм имал и други възможности в моя живот. Те не са толкова забележителни.
— Аз не харесвам факта, че вие безразборно търсите противници и че нашата среща е една случайност.
— Уверявам ви, никога не съм се хвърлял безразборно, а също и много рядко, на случайни противници. В действителност не съм имал чак толкова противници. Прекарах по-голямата част от живота си в армията и разбрах, че никой офицер не може да си позволи скъпа любовница със своята заплата — той нарочно стисна по-силно китката й, за да я придърпа към себе си. — Ами вие? Защитавате се много умело. Значи имате голям опит в интригите?
— Имам голям опит в ролята на кактус, милорд.
— Я ми кажете, успял ли е някой да мине през бодлите? — усмихна се той.