— Мисля, че Джесика Атертън го спомена.
— Да, разбирам — гласът й потръпна.
— Какво лошо има? — попита внимателно Лукас.
— Нищо.
— Вики, аз съм ваш приятел, помнете това. Поисках да бъда и ваш любовник. Може да говорите спокойно с мен.
Тя се огледа напрегнато, като усещаше как бузите й се изчервяват.
— Наистина. Но какво толкова да разправям? Никой от нас не знае как ще се развият отношенията ни. Моля, не настоявайте.
— На вас не ви харесва темата, по която съм разговарял с Джесика Атертън, нали?
— Да, така е.
— Вие не се интересувате от нея?
— Не че не харесвам Джесика Атертън — ние двете имаме много малко общи неща помежду си, но аз нямам нищо против нея. Кой би имал нещо против жена като нея? — рече Виктория. — А вие, Лукас, откога познавате лейди Атертън?
— Джесика Атертън? От няколко години. Запознах се с нея, преди да се омъжи.
Имаше нещо повече от това, реши Виктория, като усети лекото смущение в гласа му. Тя не знаеше как да го подпита за повече неща относно Джесика и затова смени темата.
— Не мога да разбера какво намира лейди Рикот у Еджуърдс — каза Виктория. — Сигурно няма представа за навиците му, когато играе карти.
— Вероятно — не.
— Наистина е удобно да си вдовица, нали? — размишляваше на глас Виктория.
— Какви ги говорите?
— Осъзнавате ли, че като вдовица лейди Рикот има пълна свобода над парите си и много по-голям избор да излиза с когото си иска, отколкото аз.
— Не съм поглеждал на нещата от този ъгъл — измърмори Лукас.
— А аз — да. Като жена, която никога няма да се омъжи, аз съм много по-ограничена, отколкото лейди Рикот. Винаги трябва да внимавам какво ще кажат хората. И съм все още във възраст, когато трябва да пазя доброто си име. А Изабел Рикот може да обикаля в открита карета с Еджуърдс, да танцува с него през нощта, да го заведе в своя дом след сбирката у Атертън и никой няма да обърне ни най-малко внимание. Не е честно, Лукас. Никак не е честно.
— Моля ви, не взимайте решение да се омъжите за мен, след което да ме убиете в собственото ми легло, за да можете да се радвате на свободата си като вдовица.
— Не съм мислила за това — засмя се Виктория мило. — Дори за да стана свободна и богата вдовица, не мога да бъда прилъгана да се омъжа.
Лукас я погледна внимателно.
— Ако сме свършили с нашия разговор, по-добре да се разделим. От доста време яздим заедно. Да не даваме повод за разговори.
— Вие сте напълно прав — за момент Виктория си пожела да има свободата на Изабел Рикот. Тя все още не се сбогуваше. — Един момент, Лукас. Относно нашето следващо приключение. Аз наистина настоявам за нещо по-вълнуващо от Воксхол или ресторант. Ще ви чакам в градината на леля утре вечер, след сбирката у Чилингуърд, и очаквам да ме заведете на хазарт.
— Вашите желания са заповед за мен, Вики — Стоунвейл сви вежди под заповедническия й тон. — Но междувременно се надявам да ви видя у вас тази вечер по време на лекцията на Гримшоу.
— Наистина ли се интересувате от подобренията на земеделието в Йоркшир? — засмя се Виктория.
— Толкова ли е смешно?
— Предполагам — не — тя сви рамене.
— Бъдете внимателна, Вики! — Лукас повдигна шапката си за довиждане. — Вие все още не знаете всичко за мен, което трябва да знаете. Приятен ден.
Преди да може да му отговори, той изви главата на Джордж и препусна надолу по алеята. Виктория се загледа след него, докато Анабела Линдууд не й махна. Завладяна от странни чувства, Виктория едва я позна.
В нощта след лекцията на Гримшоу Виктория се промъкна през тъмната къща и отиде в оранжерията. Бледата луна едва осветяваше стъклата, като превръщаше редицата от екзотични растения в един странен и непознат свят.
Виктория постепенно свикна с дивата джунгла, която представляваше оранжерията през нощта. Тя се забърза надолу по пътеката и излезе в градината. Нощта бе хладна, а тревата под краката й — влажна. Тя се поколеба, докато търсеше с очи сянката на Лукас. Както обикновено, тя не го забеляза, докато той не се раздвижи.
Лукас излезе от прикритието на стената — тъмен, непознат, облечен изцяло в черно. Виктория затаи дъх при тази гледка. Един тревожен трепет на очакване премина през вените й.
Лукас подаде ръка. Пръстите й с доверие се вплетоха в неговите. В същото време той използва свободната си ръка, за да я хване за брадичката, и я целуна бързо, страстно, собственически. Тази целувка й бе позната. Тя винаги искаше да протестира, но обикновено жадуваше по-силно неговите устни. Тези откраднати секунди от мимолетна страст оставяха дълбока следа у нея, следата на моралното й преобразяване.