— Каретата, която наех тази вечер, ни чака на ъгъла — каза Лукас и се отдръпна нежно от нея. — Побързайте! Не искам никой да ни види близо до градината на леля ви.
— Вие бързате твърде много, Лукас! — въпреки това тя се хвърли в тъмнината, където ги очакваше каретата.
Лукас бе плътно до нея, като поемаше тежестта на тялото си със своя десен крак. Под бледите лунни лъчи тя видя как той трепна, когато зае мястото си в каретата точно срещу нея. Ръката му започна упорито да разтрива бедрото.
— Боли ли ви кракът? — попита угрижено Виктория.
— Да, от време на време.
— И сега ли е така?
— Да, но не се притеснявайте, Вики.
— Чух от приятели, че сте ранен на Апенинския полуостров. Истина ли е? — тя захапа устните си.
Очите им се срещнаха в тъмното.
— На тази тема се чувствам така, както вие, когато стане въпрос за втория ви баща.
— Значи не желаете да говорите?
— Именно.
— Мили Боже, Лукас! Това сигурно е ужасно за вас…
— Казах Ви, че не желая да го обсъждам — той престана да масажира крака си. — А сега вие може да запазите мълчание и да ми обърнете нужното внимание. Тази вечер ще се осъществи съкровената ви мечта. Отиваме на такова място, което може да се окачестви като върл хазартен котел. Не посмях да ви взема в някой от клубовете, които посещавам, — има твърде голяма вероятност да ви разпознаят дори когато сте маскирана. Каквото и да се случи, ще бъда задължен да дам обяснение, а нямам такова.
— Хазарт, Лукас! Но това е прекрасно! — вълна от трепет премина през цялото й тяло. — Колко вълнуващо! Не мога да чакам повече…
— Бих искал да споделя ентусиазма ви, Вики — въздъхна Лукас. — Тези заведения имат само една цел — да разтоварят напълно клиентите си. За тази работа има твърде много пиене и жени.
— Ще бъде ли опасно? — попита Виктория, като се вълнуваше все повече и повече.
Лукас я погледна неодобрително.
— Обикновено не се стига до жестокости в заведението, но понякога навън се появяват проблеми.
— За какво говорите?
— Известно е, че когато някой загуби тежко, опитва различни начини да си възвърне загубеното — не рядко с помощта на пищова и ножа. Известно е и още, че съдържателят има свои хора, които причакват когото трябва на улицата и прибират от него всичко — обясни той.
Очите на Виктория светнаха.
— Опитвах се да ви кажа, че трябва да бъдем внимателни. Трябва да ми дадете дума, че ще правите това, което ви кажа. Нямаме друг избор — заповяда Лукас.
— Лукас, вие се притеснявате твърде много. Опитайте се да се отпуснете и се успокойте. Уверявам ви, че ще се държа разумно — усмихна се доверчиво Виктория.
Лукас се загледа в усмивката й и изпъшка.
— Нещо ми подсказва, че ще съжалявам за тази нощ.
— Глупости. Ще си прекараме чудесно.
— Някой ден, Вики, трябва да обсъдим прекратяването на нашата сделка.
Изведнъж тя застана нащрек.
— Вие се съгласихте да заплатя с каквото пожелая.
Този път Лукас се усмихна. Виктория трепна и прехвърли вниманието си върху гледката навън.
Улиците бяха тъмни, но определено не бяха пусти. Движеха се безкрайни колони от карети, които разкарваха хората от висшето общество по безбройните сбирки. Улиците бяха пълни почти до зазоряване, когато на мястото на елегантните файтони се настаняха количките на млекарите.
След двадесетина минути каретата спря. Виктория подаде глава и се взря развълнувана в овехтялата сграда със счупена табелка на входната врата. Опита се да разчете изтритите букви на табелката.
— „Зеленото прасе“?
— Името не ви изпълва с ентусиазъм, нали?
— Не звучи обнадеждаващо, но няма да си променя решението в сюблимния момент.
— Не съм и очаквал да го направите. Добре тогава, ако сте готова — да вървим.
Ако външността на „Зеленото прасе“ можеше да се охарактеризира като овехтяла, то вътрешността беше отвратителна. По всичко личеше, че някога всичко е било облицовано и облечено в червено. Кадифените пердета и килимите бяха превърнати в тъмни парцали, неприлично изцапани от дългите години груба употреба. Буйният огън в камината бе като дяволска светлина, която разкриваше цялата адска същност на вътрешността.
Виктория гледаше с почуда, докато следваше Лукас в посока към бара. Никога в живота си не бе виждала подобно нещо. Тъмната стая бе изпълнена с мъже от всички прослойки, всичките задълбочени в следващото хвърляне на зарчето или ваденето на нова карта. Контета, кочияши и професионални боксьори търкаха рамене един в друг, докато се тълпяха около масите. Хвърлянето на заровете, последвано от викове на триумф или отчаяние, създаваше постоянна врява. Напрежение, нервно вълнение и мъжка пот изпълваха въздуха особено около зелените игрални маси, където всички бяха напълно погълнати от играта. Барманките се движеха през тълпата, като използваха бирата и пищните си форми, за да примамят нерешителните отново да се включат в играта.