О, кой знае къде ще бъде Лукас след десет години, помисли си Виктория намусено и с отвращение. Той, без съмнение, щеше да бъде в провинцията, съпроводен от своята жена и няколко деца.
Това просто не беше честно.
Виктория знаеше, че ако реши някога да експериментира специално тази част от естествознанието, то тя би искала да проведе опита си с Лукас. Може би щеше да направи така, както й бе казал — да гледа на цялата работа от научна гледна точка.
Докато разсъждаваше и мислено обсъждаше плюсовете и минусите, забеляза бяло копринено шалче, развяващо се на дръжката на вратата на оранжерията. Помисли си, че някой от прислугата трябва да го е забравил, докато е събирал билки и подправки за вечерта в градината. Със сигурност би го забелязала, когато излизаше за срещата с Лукас.
С любопитство тя повдигна шалчето и усети с пръстите си монограма, но не успя да го прочете на бледата лунна светлина. Побърза да влезе в къщата, спря се в оранжерията и се заослушва за някакви шумове, но след като не долови нищо, реши, че леля й вероятно още не се е прибрала от бала в Крандолуви. Те се славеха с това, че баловете им продължаваха до зори.
Виктория се качи по стълбите, отиде право в стаята си и веднага запали една свещ. После приближи края на шалчето до светлината и разшифрова монограма — беше във формата на сложно изработено У.
Пръстите на Виктория потрепериха, докато държеше шалчето. Тя беше виждала подобни монограми и преди — бяха избродирани върху носните кърпи и шалчетата на починалия й втори баща, Самюел Уитлок.
Утринната светлина заструи през прозорците на оранжерията, като освети ефектните клонки на Plumeria rubra, което Виктория се стремеше да пресъздаде с акварелните си бои. Тя се намръщи на непрекъснато изникващите в съзнанието й образи и видения, разбираше, че вниманието й не е посветено изцяло на творбата, и се чудеше дали просто да изостави работата си. Обикновено, когато рисуваше или скицираше, тя се съсредоточаваше само върху това. Но тази сутрин мислите й се разбъркваха, извиваха и танцуваха при спомена за страстта й, разгоряла се миналата нощ в ръцете на Лукас. Не беше в състояние да разгони образите и усещанията, въпреки че се бе опитвала няколко часа да се успокои. Знаеше, че ще се превърне в кандидатка за лудницата, ако не се отърси от смущението си и не вземе някои решения.
— Ето къде си била, скъпа Вики. Търсих те — Клео Нетълшип заобиколи пътеката с растенията и се насочи право към племенницата си. Тя носеше много приятна утринна рокля с цвят на корал. — Такъв прекрасен ден, нали? Сякаш съм знаела, че ще те открия тук.
Тя замълча за известно време, докато вниманието й не бе привлечено от едно малко цвете, поставено на поднос.
— Мили Боже! Забеляза ли новата американска перуника, която получихме от Честър миналия месец? Цъфти толкова красиво. Колко вълнуващо! Не трябва да забравя да кажа на Лукас.
Виктория започна да рисува и една капка розова боя се размаза на листа.
— По дяволите!
— Какво казваш, скъпа?
— Нищо, лельо Клео. Просто имам малка неприятност с рисунката си. Мислиш ли, че Лукас ще се заинтересува от перуниката?
— Естествено. Не си ли забелязала как се е увлякъл по градинарството? Той изучава всичко, което може да подобри подготовката му да поеме имението си. Очарован е по-специално от новите видове цветя, които пристигнаха в тази страна от Америка. Представям си, когато повиши още познанията си, как един ден неговата градина в Стоунвейл ще стане поразителна.
Виктория се концентрира, докато слагаше леки сенки върху розовото цвете.
— Той, изглежда, проявява голям интерес към тези работи, нали? Това не ти ли се струва странно, лельо Клео? Та човекът е бил войник през по-голямата част от живота си.
— Изобщо не го намирам за странно. Помисли само за Плимът и Бърни, двамата бивши военни, които се устроиха в именията си и имат забележителни резултати както в градините, така и в реколтите. Може би има нещо в работата по градината и в градинарството, което привлича мъжете, които са били свидетели на големи насилия и кръвопролития.
Виктория си припомни отказа на Лукас да обсъжда обстоятелствата около раняването на крака му.
— Мисля, че може би си права за това, лельо Клео.
— Говорех за Лукас, скъпа.
Клео отново замълча, докато изучаваше едно друго цвете, което беше сложено отпред. Виктория долови слабата промяна в интонацията на леля си и се стегна. Клео рядко я поучаваше, но когато го правеше, Виктория се бе научила да обръща внимание на това. Леля й беше умна и интелигентна жена, независимо от всичките й разпокъсани научни познания и непрекъснатия светски живот, който водеше.