Ръката на Виктория се сви в малък юмрук върху скута й. Тя гледаше с празен поглед недовършеното цвете пред себе си.
— Оценявам загрижеността ти, лельо Клео.
— Не, не я оценяваш, а я отхвърляш и аз не мога изцяло да те обвинявам за това. Но ние трябва да се изправим лице в лице с фактите и да се замислим не само за твоята репутация. Стоунвейл е изложен също на опасност — каза Клео.
— Репутацията на Стоунвейл?
— Знаеш много добре, скъпа моя, че човек в неговото положение има задължения към титлата и имота си. Някой ден той трябва да се ожени за приемлива за обществото жена от добро семейство. Той не може да си позволи славата да бъде известен като прелъстител на уважавани, невинни жени. Подобна репутация веднага би унищожила шансовете му за подходяща женитба и би го изхвърлила от обществото. Никой не би желал подобна неприятна слава. Той е свестен човек, Вики.
— Защо всичко това е толкова нечестно?
— Кое е нечестно? Това, че положението ти на млада, неомъжена жена, с добро възпитание, не ти дава дори да си помислиш за една романтична връзка със Стоунвейл? Да, това е много нечестно. Но обществото е твърде строго към подобни неща и ти трябва да се подчиняваш на повечето от неписаните закони, ако искаш да оцелееш в нашия свят. Ти достатъчно дълго време се отнасяше с презрение към правилата. Бъди търпелива и когато станеш по-възрастна, ще можеш да се измъкнеш и да не зачиташ повечето от тях.
— Аз съм на 24. Вече съм съвсем за изхвърляне и ти го знаеш, лельо Клео.
Клео се усмихна и поклати глава.
— Знаеш много добре, като мен, че това не е така. Обществото все още те приема за подходяща партия за женитба, а и размерът на наследството ти гарантира, че ще останеш такава още няколко години. Трябва да внимаваш.
— Ако бях вдовица като Изабел Рикот, щях да бъда свободна — промърмори Виктория.
Клео се усмихна, като разпръсна напрежението.
— Да не би да обмисляш женитба с графа и после да направиш така, че той да ти даде свободата, на която Изабел Рикот се наслаждава?
Виктория се усмихна неохотно.
— Стоунвейл съвсем определено ме предупреди да не обмислям подобен начин на действие.
Клео я изгледа с изумление, след което избухна в приятен и неудържим смях.
— Радвам се да науча, че Стоунвейл е толкова бърз и интелигентен, колкото си мислех. Очевидно вие двамата сте постигнали някакво ниво на взаимно разбирателство. Виждам, че нямаш нужда от съветите ми. Вики. Моля те, прости ми, че се бъркам в работите ти.
Виктория леко се отпусна.
— Оценявам загрижеността ти. Наистина. И ще се отнасям към това, което каза, с безкрайно внимание.
— Направи го. Обществото може да толерира, но в определени граници, които, както и двете знаем добре, са предимно за жени. Би ми било неприятно и мъчно да видя социалната ти гибел на такава ранна възраст, скъпа. Прекарваш прекалено добре с приятелите си, за да рискуваш да ги загубиш — Клео я посъветва нежно.
— Това наистина е вярно — лека тръпка на тревога премина през тялото на Виктория. Тя би била с разбито сърце само при мисълта, че няма да може да се забавлява повече с Анабела или с някой друг от приятелите си.
Клео кимна със задоволство.
— Точно така, скъпа моя. А сега, ако си спомняш, имаме ангажимент за един разговор тази сутрин с човека, който отговаря за делата ти. Нещо във връзка с онзи кораб, в който вложихме пари миналата година. Освен това той се е завърнал здрав, с прекрасни стоки от Китай. Ние сме с няколко хиляди лири по-богати тази сутрин. Малко риск винаги повишава интереса към сделката.
— Чудесно! — възкликна Виктория. — Ние трябва да благодарим на мистър Бекфорд за това, че ни препоръча специално този кораб.
Виктория се наведе под стола и измъкна коприненото шалче с монограма, което беше намерила в оранжерията предната нощ.
— Можеш ли да разпознаеш това?
Клео проучи монограма леко намръщена и го върна обратно на племенницата си.
— Не. Очевидно не е от моите. Къде го намери?
— В градината. Питах прислугата дали някой от тях знае нещо за него, но всички казаха, че не знаят на кого е. Може би принадлежи на някой от членовете на твоето клубче по естествознание — каза Виктория, като прокара пръстите си по изискано ушитото У.
— Хъм! Може би. Това е мъжко шалче. Нека помисля. На кого от тези, които познавам, името му започва с У? Нека започнем с Уилбъри и Уилкинс. Трябва да не забравя да ги попитам следващия път, когато ги видя, дали някой не го е загубил. Това ли е всичко, Вики?
— Да, лельо Клео. Това е всичко, което исках да те питам. Нека сега да идем да поговорим с мистър Бекфорд за най-новите ни успехи в бизнеса. Може би той ще има още нещо да ни препоръча.