— Предостатъчно. Не искам да виждам повече подобно място, докато съм жива. Беше ужасно, Лукас. Това, че тези бедни жени са принудени, за да оцелеят, да се продават на онези отвратителни мъже, противоречи на всякакво благоприличие и здрав разум.
— Това, че ти позволих да станеш свидетелка на подобни сцени, също противоречи на чувството за благоприличие и здравия разум — каза Лукас. — Трябва да обвинявам само себе си, че те въвлякох в тази глупава ситуация. Почвам да си мисля, че нашите нощни игри отидоха твърде далеч.
Виктория изведнъж изпита тревога от неочаквано зловещия му глас.
— Сигурно нямаш предвид да спрем нашите приключения?
Лукас погледна многозначително все още ридаещата Моли.
— По-добре да обсъдим това друг път.
— Но, Лукас…
— Между другото, дължиш ми 300 лири — Лукас наведе главата си към възглавниците на седалката и затвори очите си. — Плюс това, което ще ми струва, да я изведа утре сутринта от града.
Виктория го погледна презрително.
— Наистина, Лукас, ако смяташ да се държиш по този начин, ще направя всичко възможно, за да ти се разплатя веднага.
— Не е толкова спешно, Вики. Мога да почакам, преди да си ги взема.
Тя прехапа устните си.
— Но ти настояваш да си ги вземеш.
Лукас отвори очите си и погледна Виктория.
— О, да, скъпа моя — каза той, — можеш да бъдеш сигурна в това.
Лукас грабна една чаша с шампанско от най-близкия поднос и се обърна, за да поздрави Джесика Атертън, която решително си пробиваше път през тълпата към него. Тя изглеждаше както Винаги прекрасно в роклята си с цвят на червена роза, а косата й беше модно украсена с две гребенчета, покрити с рубини.
Но изражението, изписано на лицето на Джесика, беше като на жена със свещена мисия. На Лукас му мина през ума, че той все по-често и по-често е започнал да гледа критично на жената, която някога беше обичал и загубил. Това, което някога погрешно беше тълкувал като израз на скромност, сега, изглежда, се беше превърнало в постоянно неодобрение. Имаше нещо в очите й, което го притесняваше, нещо вечно резервирано и тъжно отнесено, като че ли беше изучавала света и бе открила, че той не живее на нейното високо ниво и никога няма да живее. Лукас мислеше за това, гледайки 3–4 минути как Джесика си пробива път към него. Когато тя се озова накрая до него, той откри какво точно го притесняваше в нея сега. В нея нямаше огън, помисли си той изведнъж, само неприятен хлад на ангелска праведност и женско мъченичество. Благодарение на Бога той не трябваше да мисли как да се промъква в леглото на това безплътно създание тази или която и да е друга вечер.
Лукас осъзна, че през краткото време, в което се беше занимавал с необикновеното ухажване на Виктория Хънтингтън, той непрекъснато бе обгарян от пламъка й.
— Скъпи Лукас, толкова разтревожено те чаках да пристигнеш — Джесика му се усмихна измъчено, като че ли се беше страхувала, че е пропаднал вдън земя през изминалите няколко дни. — Всичко наред ли е с теб?
— Много добре, благодаря, Джесика — Лукас едва отпи от шампанското си и огледа тълпата, търсейки Виктория.
Джесика мелодраматично понижи гласа си, като каза:
— Аз бях изключително загрижена и исках да разбера дали нашите планове напредват без проблеми. Беше се появила една клюка — не от съществено значение, разбира се.
На Лукас не му хареса начинът, по който тя каза „нашите планове“, като че ли Джесика по някакъв начин беше интимно въвлечена в това ухажване. Вярно, че тя бе задвижила цялата работа. Ако не беше Джесика, той може би никога нямаше да срещне Виктория.
— За каква клюка говориш, Джесика?
— Просто, че се виждаш много често с мис Хънтингтън на балове и вечеринки и това, че сте се озовавали в парка заедно повече от един път. Едно е да посещаваш беседи и подобни събития с нея в компанията на леля й, но съвсем друго нещо е да се срещаш с мис Хънтингтън в парка. Трябва да попитам дали всичко това води до нашата така желана цел, Лукас.
Графът стисна зъбите си поради начина, по който Джесика пак беше употребила думата „нашата“.
— Не се притеснявай за мен. Аз съм съвсем доволен засега от връзката ми с мис Хънтингтън.
— Наистина, Лукас, няма нужда да бъдеш толкова груб. Аз просто съм загрижена за твоя успех в тази толкова важна задача — да се ожениш за богата наследница. Знам, че ти се нуждаеш от това, и правя всичко възможно да ти помогна. Все още остава мис Пилкингтън, нали знаеш?
Лукас преглътна една ругатня и се опита да изглежда благодарен.
— Благодаря ти, Джесика. Оценявам усилията ти, толкова ми помогна!
Тя изглеждаше омилостивена.