— Това е най-малкото, което мога да направя, като се има предвид нашата минала връзка. Надявам се, знаеш, че аз ще си мисля винаги с нежност за теб, Лукас.
Нежността беше пределът на каквото и да е чувство, което Джесика Атертън бе изпитвала към когото и да е, реши Лукас. В нея нямаше нито пламък, нито жар. Той се усмихна на себе си, когато най-накрая зърна Виктория в другия край на стаята. Тя водеше оживен разговор с приятелката си Анабела Линдууд. Когато Виктория се влюби, тя ще гори като гръцки огън, ще е неудържима.
Виктория усети погледа му върху себе си, повдигна очи и го видя. Каза нещо на Анабела и се запромъква през тълпата.
Лукас я изучаваше, докато тя се придвижваше към него. Височината й и копринената й рокля с цвят на жълтък го улесняваха да следи пътя й. Тя изглеждаше оживена, царствена и почти непоносимо предизвикателна тази вечер. Роклята й, разбира се, бе прекалено изрязана. Тази рокля го накара да зажадува да я сграбчи, да я заведе в градината и да смъкне корсажа й до кръста. Нейните гърди бяха за него постоянен източник на удоволствие — високи, приятно закръглени и идеално прилягащи към дланта на ръката му.
Докато тя се промъкваше към него, спирайки се учтиво да побъбри с приятели по пътя, той си спомни горещите й и гладки пръсти миналата нощ в каретата. Само при тази мисъл тялото му се стегна. Достигането на нейното наследство взе да се оказва много напрегната работа. Той беше дяволски уморен да отрича пред себе си, че откакто ухажваше Виктория, изпитваше все по-голямо желание да й предложи. Но точно с тази жена всичко беше стратегия. Лукас грижливо бе скроил и пресметнал дори потреперването й в ръцете му при нейния пръв женски оргазъм. Единственият начин да държи здраво юздите на собственото си безумно желание бе да се насилва да мисли за всичко като за стратегия. Както и да е, Лукас не мислеше, че ще може да издържи твърде много подобни „експерименти“.
Той леко се намръщи, когато видя Виктория да се спира в тълпата, за да хвърли един критичен, преценяващ поглед към Джесика Атертън. След това той видя как на устните й се изписа една многозначителна усмивка и как тя продължи напред. Зад него Джесика продължаваше да говори с доверителен тон:
— Знаеш ли, Лукас, за няколко секунди се замислих дали Виктория е подходяща. Вярно е, че обществените й връзки са изключителни и че тя има твърде значително наследство, но не съм сигурна дали ще можеш да се справяш с нея.
— Не се притеснявай, Джесика. Аз съм убеден, че ще мога да се справя с мис Хънтингтън.
Лукас наклони главата си към Виктория, докато тя все повече скъсяваше разстоянието между тях и продължи с равен глас:
— Добър вечер, мис Хънтингтън. Какво съвпадение да се срещнем тук, в дома на Ридли. Вашата леля с вас ли е? — той усети как зад него Джесика се вдърви и мигновено си затвори устатата.
— Да, разбира се — каза Виктория, — аз я оставих да говори с лейди Ридли. Добър вечер, Джесика. Каква очарователна рокля! Надявам се, че си добре?
Джесика бързо се обърна и се усмихна снизходително.
— Много добре, благодаря. А ти?
— Аз бях леко неразположена през последните няколко дни — каза Виктория с предупредителен блясък в очите, когато погледът й се плъзна към Лукас.
— О, толкова съжалявам за това — каза Джесика.
— О, не е нищо сериозно. Просто малък проблем с храносмилането ми. Опасявам се, че апетитът ми често се влияе от настроението ми, а да ти призная, напоследък бях в много лошо състояние на духа. Ти получаваш ли подобни симптоми, Джесика?
— Всъщност — да. Не ми е неприсъщо да губя изцяло апетита си, когато съм неразположена. Често пъти съм жертва и на главоболие — допълни Джесика.
— Точно така. Ти винаги всичко разбираш, Джесика. Толкова си досетлива за разлика от някои хора — и Виктория се усмихна на Лукас.
Той се опита да се направи, че не е забелязал нищо нередно:
— Надявам се, че вече се чувствате по-добре, мис Хънтингтън?
— О, почувствах се безкрайно по-добре, когато имах възможността да уредя една малка работа, която напоследък ми вадеше душата.
— Знам какво имаш предвид — се намеси Джесика, за да помогне. — Храносмилането на човек често се подобрява, когато той се възстанови психически.
— Колко си права! — усмивката на Виктория можеше да засенчи слънцето. Тя се обърна право към Лукас:
— Лорд Стоунвейл, чудех се дали бих могла да поговоря няколко минути с вас?
— Разбира се, мис Хънтингтън, аз съм на вашите услуги.
Но той не направи никакъв опит да я придружи някъде, където Джесика няма да чува. Вместо това невъзмутимо отпи съвсем малко от шампанското си.
— За какво бихте искали да говорите с мен?