— О, скъпи, това навярно е леля Клео. Трябва да тръгвам. — Тя се обърна бързо, а пелерината й се развяваше около нея. После се обърна с увереност в очите. — Внимавай с крака си, когато прескачаш оградата, Лукас. Притеснявам се за това катерене, то не е за теб.
— Склонен съм да се съглася — проклетият крак го болеше още от първото съприкосновение със стената. Сега трябваше отново да повтаря процедурата. — Аз гледам напред, към нощта, когато катеренето по тази стена няма да е необходимо. Лека нощ, Вики.
— Относно нашите планове за първата ни среща… — тя гледаше с тревога към вратата на оранжерията, понеже също чу шума от карета, който идваше от улицата.
— Не се притеснявай, Вики. Ще уредя всичко.
— Наистина?
Той замълча, докато се прехвърляше през оградата и погледна назад.
— Да, Вики. Това е моята работа, нали?
— Ще ми съобщиш, когато си готов и, надявам се, че по-скоро ще успееш да организираш всичко — извика с надежда Виктория.
— Повярвай ми, скъпа, ще бъдеш първата, която ще научи.
Той скочи от стената и тупна на алеята. Бедрото го болеше силно и той накуцваше повече от друг път, докато вървеше по обратния път към улицата, където го чакаше каретата. Така или иначе той трябва да сложи край на това катерене по стената.
Лукас излезе на улицата, но не видя никой. Прекоси я и се завъртя около пресечката. Вървеше много бързо и точно срещу мъжа с нож в ръката.
Разбойникът беше напълно изненадан от внезапния сблъсък. Очевидно се бе крил в сенките, докато дойде неговата жертва, и не бе чул приближаването на Лукас. Той реагира незабавно, като протегна напред острието, което държеше. Лукас се отдръпна, но падна на болния си крак. Като пренебрегна болката, той се опита да сграбчи ръката с ножа.
Мъжът изрева от ярост и изненада, когато Лукас се претърколи и го затегли здраво. Нападателят се облегна върху тухлената стена на тъмната къща на ъгъла на улицата, а ножът издрънка на паветата.
Лукас се претърколи още веднъж, изправи се и като се олюляваше, се подпря на стената. Силна болка обхвана левия му крак.
Разбойникът вече беше изчезнал в тъмнината, само стъпките му отекваха силно в нощта. Той не спря дори за да си вземе ножа.
— Ей — извика кочияшът, който най-после бе разбрал, че пътникът му е в опасност. — К’во става? Ранен ли сте, милорд?
— Не — отвърна Лукас и погледна скъпото си сако, след което изруга отново. Той го бе купил съвсем скоро, а ето, че сега трябваше да си взима ново.
— Някой разбойник е искал да ограби джентълмена — каза кочияшът, като се наведе да вземе ножа. — Гадно нещо. Човекът се е намирал на работа, нали?
— Да — отвърна Лукас, — но не съм съвсем сигурен каква точно работа е имал предвид.
— Улиците не са сигурни нито за хората, нито за зверовете — отбеляза кочияшът. — Добре го подредихте, милорд. Както гледам, накарахте го да литне. Вие сте научили тия работи в училището на джентълмена Джексън, нали?
— Не, научил съм тези неща по необходимост — Лукас тръгна към кочияша и спря дъха си, когато левият му крак се сви отново. Той си представи бутилката порто, която го чакаше в библиотеката. — Давай да се прибираме. Нямам намерение да обикалям улиците по това време.
— Разбира се, сър. Но бих искал да кажа, че никога не съм виждал човек от вашата класа, който да се е справял така добре в уличен бой, както вие го направихте. Повечето от богаташите, които съм виждал, щяха да завършат с прерязано гърло.
Виктория влезе обратно в своята стая и затвори вратата след себе си много внимателно. Притвори очи и се облегна на дървената ламперия. Сърцето й биеше лудо и тя почувства, че краката й се подкосяват.
Тя го направи.
Трябваше й много повече смелост, отколкото бе предполагала, повече дори от тази, която смяташе, че има, но тя го направи. Щеше да има любовна връзка с Лукас Мелъри Колбрук, графа на Стоунвейл.
Ръцете й трепереха. Отдръпна се от вратата и тръгна малко несигурно през стаята към прозореца, за да погледне още веднъж в тъмнината.
Сега, когато бе постигнала целта си след много дни на терзания, се чувстваше изтощена. Имаше твърде много опасности както за нея, така и за Лукас. Но възможността да откриеш страстта в прегръдките му, си струваше риска.
Такъв изключителен мъж! Той не бе глупаво, накичено конте, нито загрубял развратник. Той се грижеше за нейната репутация от мига, в който възприе желанието й да не се стига до брак. Изглежда, не се интересуваше от богатството й, а само от нея.
„Мили Боже, чуй ме. Изглежда, аз съм влюбена в този мъж.“ Дъхът й спря, когато действителността я разтърси мигновено. „Аз съм влюбена в него“ — повтори си тя.