След това тя си спомни неговия поглед. Дори и да не бе зестрогонец, този човек бе по-опасен от всички мъже, които беше срещала досега, с изключение на своя баща.
Виктория задържа дъха си, докато премисляше, и отхвърли това сравнение. „Не!“, каза си тя в пристъп на ярост, като забрави колко опасен може да бъде Стоунвейл. Тя няма да го постави в същата категория хора като бруталния й баща. Нещо дълбоко в нея й подсказваше, че тези двама мъже са замесени от различно тесто.
— Моите поздравления, скъпа. Виждам, че си успяла да привлечеш вниманието на младия граф. Стоунвейл е интересна личност, нали?
Сепната от познатия гърлен глас, Виктория видя вляво от себе си Изабел Рикот. Тя се опита да се усмихне. В действителност Виктория не се интересуваше от тази жена, но винаги в сърцето й се прокрадваше частица завист, когато бе близо до нея.
Изабел Рикот винаги напомняше на Виктория за екзотична скъпоценност. Тя бе в началото на 30-те, около нея витаеше сладострастна женска тайнственост, която привличаше мъжете така, както медът привлича пчелите. Нейната загадъчност се увеличаваше от котешката й грациозност, лъскавата черна коса и плахия наведен поглед. Тя бе една от малкото жени в салона, които като Виктория прокарваха стила на тежките цветове вместо светлите или пастелни тоналности. Нейният зелен смарагд блестеше ярко под светлините на залата. Но необичайният вид на Изабел накара Виктория да гледа на нея с неприязън. При все това тя харесваше свободата в държането й, като се има предвид нейната възраст и положение на вдовица, което Виктория тайно обожаваше. Жена като лейди Рикот бе в много по-малка степен обект на внимание от страна на обществото, отколкото Виктория. Затова лейди Рикот си позволяваше да се въвлича дори в тайни запознанства. Виктория никога не бе срещала мъж, с когото би имала желание да поддържа връзка, но тя харесваше много повече свободата сама да избира.
— Добър вечер, лейди Рикот — Виктория погледна жената, която бе доста по-ниска от нея. — Запознахте ли се с графа?
— Все още не. Той бе въведен съвсем наскоро в обществото, но дочух, че бил твърде активен картоиграч — каза Изабел и повдигна кокетно главата си.
— И аз чух същото — отвърна Виктория. — Берти казва, че бил отличен играч, изключително хладнокръвен.
— Наистина? — Изабел хвърли един поглед към залата, където графът все още стоеше при лейди Атертън. — Той е хубавец, нали? Има нещо интригуващо в него.
„Хубавец“ — Виктория би се разсмяла от използването на тази дума по отношение на Стоунвейл. Не, той не беше хубавец. Неговото лице бе здраво, дори сурово, с остър нос, агресивна челюст и една особена чувствителност на тези сиви очи. С посребрени слепоочия косата му имаше цвят на безлунна нощ, но нищо не показваше хубост или щедрост. Ако човек се загледа в Стоунвейл, би видял една спокойна, добре контролирана мускулатура, а не изящен хубавец.
— Трябва да признаете — обади се Анабела, — че се облича добре.
— Да — съгласи се Изабел, — дори твърде добре.
Виктория не харесваше тези изучаващи погледи. Изабел като че ли работеше за графа, но не можеше да отрече, че Стоунвейл бе от онези редки мъже, които не парадираха с елегантно ушитите дрехи — неговите мощни рамене, здрав кръст, добре оформени черти не се нуждаеха от допълнително разкрасяване.
— Може би, ако се обърне, ще стане забавно — каза Изабел.
— Да, наистина — съгласи се радостно Анабела.
Виктория се вгледа отново във високата тъмна фигура до лейди Атертън. „Забавно“ май не бе най-точната дума, по-скоро „опасно“. И Виктория внезапно пожела да се сблъска с опасността. Социалният кръг на обществото, от което тя зависеше все повече и повече, не можеше да запълни дългите часове на нощта. Тя се нуждаеше от нещо ново, което да й помогне да издържи сред неспокойните кошмари.
Графът на Стоунвейл! Може би това бе тонизиращото средство, което търсеше…
— Скъпи Лукас, какво мислите за нея? Как ви се вижда? — лейди Атертън погледна Стоунвейл с безпокойство в красивите си и нежни очи.
— Мисля, че е добра, Джесика.
Лукас отпи от чашата шампанско, която държеше, а очите му шареха по тълпата.
— Но тя е малко възрастна.
— Аз също съм малко възрастен — забеляза ясно той.
— Глупости. Тридесет и четири години са една прекрасна възраст за мъжете, които имат намерение да се женят. Едуард беше на 33, когато се омъжих за него.
— Да, така беше, нали?
Очите на Джесика Атертън бяха пълни със съжаление и угризение, когато каза:
— Лукас, много съжалявам. Колко съм непохватна! Знай, че не исках да те нараня!