Вече знаеше, че бракът не е свързан с чувствата, а със задълженията. Дългът бе това нещо, което Лукас разбираше твърде добре.
— Е, Лукас — подтикна го отново Джесика, — ще успееш ли да се ожениш за нея? За славата на Стоунвейл?
— Да — отговори Лукас. — Мис Хънтингтън е много подходяща.
ГЛАВА 2
— У дома ли е леля, Ретбоун? — попита Виктория, когато влезе в преддверието на градската къща. Колелата на каретата, с която беше дошла, изщракаха навън по улицата.
Виктория бе твърде доволна, че лелята си е вкъщи. Лелята на Анабела, която я придружи на бала, се почувства задължена да й обясни надълго и нашироко колко е неприлично млада дама да играе карти с мъже на подобни модни събирания.
Виктория мразеше тези обяснения.
Ретбоун — огромен, изискан мъж с леко побеляла коса и нос, който би прилягал на всеки аристократ, тържествено посочи затворената врата на библиотеката:
— Убеден съм, че лейди Нетълшип е заета с няколко човека от Обществото за изучаване на природната история и градинарството.
— Отлично! Моля те, Ретбоун, не бъди толкова намусен. Не всичко е загубено. Явно те все още не са успели да подпалят библиотеката.
— Това е въпрос на време — измърмори Ретбоун.
Виктория се засмя, минавайки покрай него, и като си сваляше ръкавиците, се запъти към вратата на библиотеката.
— Помниш ли, Ретбоун? Ти служеше при леля още когато дойдох за първи път тук като малко момиченце. Тя никога не е запалвала нищо наоколо.
— Извинете, мис Хънтингтън, но имаше времена, когато вие и тя заповядвахте да се извършват експерименти с барут — Ретбоун се развълнува, като си припомни.
— Какво? Вие искате да ми припомните нашите жалки малки опити да произвеждаме фойерверки? Каква добра памет имате!
— Някои събития от живота ми до ден днешен са запечатани, така ясно в съзнанието ми, както в деня, в който са се случили. Аз лично никога няма да забравя изражението на лицето на лакея, когато бе произведена експлозията. В този миг ние си помислихме, че сте загинали.
— Но когато това свърши, аз бях само леко зашеметена. В действителност бях покрита и с пепел, което накара всички да спрат — отбеляза Виктория.
— Вие изглеждахте сива като смъртта, ако нямате нищо против, мис Хънтингтън.
— Да, това беше доста зрелищно, нали? Е, добре, никой не може да лежи на стари лаври. Има твърде много нови интригуващи чудеса в природата, които трябва да бъдат проучени. Нека да видим докъде е стигнала леля ми.
Ретбоун погледна как лакеят отвори вратата на библиотеката. Изражението на лицето му говореше, че той е подготвен за всичко, което би могло да се случи вътре. Но вътре не се виждаше нищо. Библиотеката бе потънала в пълна тъмнина, дори огънят в камината гаснеше. Виктория влезе внимателно, като напразно се опитваше да се ориентира в тъмнината. От дълбочината на стаята се чу звук от дрънчене.
— Лельо Клео!
Отговорът бе неочакван — ослепителна бяла светлина. Тя разкри една група от четирима, събрани в кръг в центъра на стаята, в момент на пълно облекчение от лумването. Групичката се задъхваше от удивление. Но миг по-късно гигантската искра изчезна, а заедно с нея и последвалите я възгласи.
Виктория се усмихна към отворената врата, където стояха лакеят и Ретбоун.
— Няма нищо страшно за тази вечер — увери ги тя. — Членовете на обществото просто си играят с новата електрическа машина на лорд Потбъри.
— Голямо успокоение, мис Хънтингтън — отговори сухо Ретбоун.
— О, Вики, ти си дошла! — чу се глас от тъмнината. — Успя ли да се повеселиш у Атертънови? Влез! Ние сме точно по средата на най-интересната серия от демонстрации.
— То се вижда. Съжалявам, че пропуснах някои от тях. Знаеш колко много обичам експерименти с електричество.
— Да, знам, скъпа.
Лъчът светлина от отворената врата освети лелята на Виктория, когато тя се приближи да поздрави племенницата си. Лейди Нетълшип бе висока почти колкото Виктория. Тя бе в началото на своите 50 години и златистокафявата й коса бе прошарена от сребърни нишки. Имаше същите весели очи и същия жив характер, които исторически охарактеризираха жените от техния род. Тези качества създаваха впечатление за красота, дори за жени на годините на леля Клео, по чието лице наблюдателното око можеше да открие много истини. Клео, както винаги, се обличаше по последна дума на модата. Нейната рокля, с цвят на зрели праскови, бе скроена така, че да подчертае все още стройната й фигура.