Ед Макбейн
Отдавна не сме се виждали
Посвещава се на Рони и Люсил Кинг
ГЛАВА ПЪРВА
Мислеше си за града като за галактика. Като за рояк от планети, кръжащи около блестящо слънце. Като за астероиди и комети, прелитащи през мрака на пространството. Понякога пред очите му избухваха цветни петна, трасиращи куршуми проблясваха и изчезваха и прелитащи ракети нарушаваха вечната нощ на неговата слепота.
Беше сляп, но познаваше този град.
Този град понякога ставаше ужасно студен през ноември. Ако питаха него, това беше най-лошият месец в града. През ноември никога не можеше да се сгрее. През ноември и кучето започваше да зъзне. То бе черен лабрадор и бе обучено като куче-водач. Кучето се казваше Стенли. Винаги го досмешаваше, когато си помислеше какво представляват двамата. Черен човек, придружен от черно куче. Тъкмо тази сутрин някой бе пуснал една монета в паничката, четвърт долар, ако се съдеше по издрънчаването, и бе запитал: „Ей, приятел, как се казва това куче?“ Веднага разбра, че човекът е черен. Можеше безпогрешно да разпознава по гласа хората, само по него да познава техния цвят и националност.
— Стенли му викат — отвърна.
— Дръж се, брате Стенли — каза човекът и си отиде.
Брате Стенли. Значи, щом и кучето е черно, автоматически става брат. Стенли трябва да е решил, че човекът е смахнат. Много свястно куче излезе, щеше да е загубен без него.
— Нали тъй, Стенли? — каза той и го погали по главата. Кучето не отвърна нищо, старият Стенли никога не говореше. Извади късмет с него. Върна се от войната без очи, а хората от входа събраха пари и му купиха кучето. Не беше немска овчарка, но беше дресиран също толкова добре и можеше да го разведе навсякъде из града. Той обичаше този град. Обичаше го, когато можеше да го вижда, а и сега продължаваше да го обича. Миналата вечер в метрото един човек му отстъпи мястото си. Трябва да беше италианец, ако се съди по гласа.
— Искаш ли да седнеш, приятел? — докосна го по Лакътя. Сигурно си беше имал вземане-даване със слепци, щом не го бутна грубо, та да му изкара акъла. Просто го докосна леко по лакътя и това беше всичко.
— Искаш ли да седнеш, приятел?
Имаше нещо в начина, по който каза това, от което личеше, че знае как да се държи със слепци. Ако беше отстъпил мястото си на стара жена или на сакат, щеше да звучи по-иначе. А така просто му каза по мъжки: ако искаш, можеш да седнеш. Той иначе нямаше да приеме, но мъжът не му отстъпи мястото си от жал, просто искаше малко да му улесни живота. Това беше приемливо.
Изведнъж ослепяваш…
Изведнъж ослепяваш, а си само на двадесет години и хората също изведнъж започват да гледат на теб като на старец. Върна се от фронта преди десет години, без очи и с черни очила, и мама и Криси се скъсаха да плачат. Стига, стига, каза, няма страшно, няма страшно. Майната му, как да не е страшно. Сляп съм и толкоз.
След това започваш обаче отново да се учиш да виждаш. Да използваш старото куче Стенли да те развежда и да те води там, където искаш. Да четеш азбуката на Брайл и да пишеш с помощта на линия. А да си вържеш връзките на обувките умееш и без това. Повечето хора дори и не си поглеждат краката, когато си връзват връзките на обувките, така че тази работа и сляп човек може да я върши без усилия. И да подрънкваш едно канче с няколко монети не е лесна работа. Слагаш си табелка на врата, на която пише, че си сляп, и вече си в бизнеса. Това е то, свободната инициатива. ПОМОГНЕТЕ МИ ЗА БОГА. Табелката я написа Криси. Написа я на парче картон, проби в краищата му две дупки и прокара през тях конец. Имаше табелката, тенекиеното канче, черното куче Стенли и щеше да направи състояние. Щеше да изпитва вечна признателност към войната. Иначе как щеше да започне собствен бизнес?
Това стана преди десет години.
Пенсия за пълна инвалидност. Тенекиено канче. Разклащай го, за да дрънчат монетите, и се вслушвай дали при тях падат други. След това се връщаш у дома при Изабел, сядаш на кухненската маса, изсипваш монетите върху мушамената покривка и започвате да сортирате монетите пипнешком. Беше се запознал с Изабел преди шест години в един бар на пристанището. Тогава вече бе станал опитен просяк, вървеше след стария Стенли, вслушваше се в звуците на големия град и по този начин се развличаше, подрънкваше с монетите в канчето, а с дясната ръка държеше каишката на Стенли.
Беше имал успешен ден и влезе в един бар, трябва да е било някъде към четири следобед. До него седна жена. Лъхна го на парфюм и уиски. Някъде в дъното на бара дрънчеше музикален автомат.
— Какво ще пиеш, Джими? — попита барманът.
— Бърбън с вода.
— Готово.