Друго не откриха.
Когато в четири и двадесет следобед Карела и Майер се прибраха в участъка, телефонът вече звънеше.
— Карела от 87-и участък слуша.
— Обажда се Малони от службата за кучета.
— Кажи, Малони.
— Какво да правим с това куче?
— С кое куче?
— С черния лабрадор, дето ни го изпратихте.
— Той наред ли е?
— Той си е наред, ама ми кажи какво да го правим.
— Стопанинът му беше убит.
— Това е много интересно, но какво общо има с нашата служба?
— Ами нищо. Вчера не знаехме какво да го правим и…
— И го изпратихте при нас.
— Е, не. Дежурният сержант потърси ветеринар.
— Да де, нашия ветеринар. И сега държим при нас куче, с което не знаем какво да правим.
— Защо не го обучите на нещо?
— Ти имаш ли представа колко пари струва да се обучи едно куче? И откъде да знаем дали има способности?
— Добре де — въздъхна Карела.
— Така че — какво да го правя?
— Чакай да помисля.
— Какво има да му мислиш? Ако до понеделник не го разкараш оттук, ще го дам на кучкарите.
— За какво си се разтревожил? Да не би да съм ти дал бясно куче? То е куче-водач и ми се видя съвсем здраво.
— Не ми е за това думата, Карела. То може да има повече значки и тапии от всички кучета в този шибан град, взети заедно. Не е там работата. Аз те питам какво да го правим. Ние не сме зоологическа градина, ние сме полицейско подразделение и си имаме работа, както и вие. Теб приятно ли ще ти бъде да ти натресат едно шибано куче в кабинета?
— Не, обаче…
— Е, ние пък не искаме да ни виси тук и да разбъзиква нашата работа. Та виж какво ще ти кажа — ако не дойдеш да си го прибереш, първата ми работа в понеделник сутринта ще бъде да извикам кучкарите и тогава Бог да му е на помощ.
— Разбрах те, Малони.
— Хубаво — изръмжа Малони и затвори телефона.
И в петък участъкът имаше същия вид, както и през останалите дни, работни или почивни. Малко опърпан от много използване, но удобен и уютен, когато си му свикнал. За тези, които му бяха свикнали, други участъци нямаше. Изпрати Карела в Пеория или Пърт, в Амстердам или Амхърст, и той ще се чуди какво да прави. Изпрати го ако щеш в някой от новите и лъскави квартали на града и той ще се почувства там като на Марс. Не можеше да си представи да работи като ченге къде да е другаде. Да си ченге означава да работиш в 87-и участък.
На втория етаж на сградата имаше стая, отделена от коридора с дървена решетка и въртяща се врата. Към коридора гледаха две врати с матови стъкла и надписи съответно КАНЦЕЛАРИЯ и МЪЖКА УМИВАЛНЯ. Ако се наложеше на някоя дама да чишка, поканваха я да слезе на долния етаж, където на една врата се мъдреше надпис: ДАМСКА УМИВАЛНЯ. Веднъж в участъка се оказа едно ченге от южните щати, дошло да прибере някакъв човек, търсен за въоръжен грабеж. Видя вратите с надпис УМИВАЛНЯ и реши, че това е място, където си миеш ръцете. В същото време се зачуди къде ли са тоалетните.
В цяла Америка на тоалетните се измисля някакво друго име. Казва се умивалня, баня или нещо подобно, но никога тоалетна. Американците не обичат тази дума. Тя говори за отпадъчни вещества. Американците — народът, който произвежда най-много отпадъци в света, не обича да се говори за отпадъчни вещества, дори и свързаните с функциите на човешкото тяло. Средният възпитан американец, оказал се в чужбина, по-скоро ще си намокри панталоните, отколкото да попита за тоалетна. В сградата на 87-и участък само престъпниците питаха къде е тоалетът.
— Хей, къде го туалета? — викаха.
И обирджиите, и курвите, и крадците, всичките питаха къде е тоалетът. Това е, защото на престъпниците по-често им се припикава. Затова пък винаги знаеха къде е тоалетната.
В този петък следобед в участъка имаше само двама престъпници, необичайно малко за този ден. Единият бе в килията за арестанти срещу стаята. Разхождаше се напред-назад, но и дума не обелваше за своите човешки права. Това беше странно. Повечето престъпници вечно мърмореха нещо за правата си. Има безпогрешен начин да се различи престъпник от обикновен гражданин, обвинен в престъпление. Престъпникът винаги претендира за правата си.
— Знам си правата — вика той, и след това неизменно пита: — Хей, къде го туалета?