Вторият престъпник в момента биваше разпитван от детектива Котън Хоз. Ако човек не ги познаваше, трудно щеше да определи кой е полицаят и кой — престъпникът.
Хоз беше висок метър и осемдесет и пет и тежеше осемдесет кила. Имаше сини очи и добре очертано чейне, косата му бе червена, като имаше бял кичур на едно място, където го бяха ранили с нож, а косата след това по странен начин бе изменила пигментацията си. Беше с прав нос и волева уста. Видът му бе донякъде свиреп, като на пророк, ударен от гръм и все пак оживял. Мъжът, седнал срещу него, бе почти толкова висок, малко по-едър и с учудващо привлекателна външност. Черна коса и тъмни очи като на поет. Профил като на Баримор или на Рудолф Валентино — хора отпреди нашето време, приятелю, но не и отпреди времето на господина. Беше на не по-малко от шестдесет и пет години и този следобед го бяха хванали тъкмо когато обираше един апартамент. Както му е редът — на местопрестъплението и с всичките инструменти, съсредоточен в отварянето на огнеупорната каса. Не усетил как портиерът влязъл в стаята, придружен от едно ченге. Нямало какво да каже. Изслужваше мълчаливо въпросите на Хоз и после отговаряше с тих, уморен глас. Хващаха го за трети път. Вярно, че обвинението щеше да бъде „обир на дом — втора степен“, сиреч извършен през деня и без употреба на оръжие, но все пак и за такова нещо се лежи доста време. Съвсем нямаше щастлив вид този петък следобед, още повече, че потискащият мрак на вечерта вече нахлуваше в помещението.
Майер светна лампата. Хоз вдигна рязко глава, сякаш над нея бе избухнал снаряд. Пленникът му продължи да гледа собствените си ръце, скръстени в скута. Седналият на друго бюро детектив Ричард Дженеро също вдигна глава. Дженеро пишеше рапорт. Мразеше писането на рапорти, защото не беше добре с правописа. Най-мъчна му беше думата „извършител“ — дума от ключово значение за напредване в полицейската служба. Дженеро неизменно я пишеше „извръшител“, сиреч точно, както я произнасяше. Това е, защото Дженеро се беше родил в Келм Пойнт, една част от града, където хората говореха американски английски така, както жителите на Ливърпул говорят английски английски. Дженеро бе станал детектив сравнително отскоро. Успя да изкачи и това стъпалце благодарение на факта, че веднъж без да иска се застреля в крака. Или, нека бъдем по-справедливи, този изстрел положи началото на редица събития, които привлякоха вниманието на полицейското началство към Дженеро, и той в крайна сметка се сдоби с лелеяната детективска значка. Колегите му много-много не го обичаха, но затова пък майка му го обожаваше.
Даде знак на Карела да дойде и Карела се приближи към него.
— Пише се: И-З-В-Ъ…
— Знам, знам — възпря Дженеро и посочи думата в рапорта си. Този път я беше написал правилно. Значи, следващата седмица можеше да си направи устата да го произведат лейтенант. — Стив — каза той, — търсиха те, докато беше излязъл. Капитан Гросман от лабораторията. Спомена някакви нокти.
— Добре. Сега ще му се обадя.
Дженеро погледна стенния часовник.
— Каза, че ако се върнеш след пет часа, по-добре да го потърсиш в понеделник.
— Открил ли е нещо?
— Не знам.
— Кой е тоя в клетката?
— А, мой пленник?
— Чукаше насред парка.
— Това престъпление ли е?
— Това е закононарушение — рече Дженеро, след което цитира правилно съответния член и точка от наказателния кодекс на щата: — Закононарушение категория „Б“: „Умишлено излагане на обществено място на интимни части на тялото по неприличен начин или извършване на друго неприлично действие“. Хванах го на калъп.
Карела погледна към килията.
— А къде е жената?
— Избяга — отговори Дженеро. — Обаче успях да й прибера пликчетата.
— Много добре — кимна Карела. — Хубаво веществено доказателство. Браво, Дженеро.
— Което е вярно, вярно си е — потвърди с гордост Дженеро. — За тази работа могат да го приберат за три месеца, нали знаеш.
— Това ще му е за урок — каза Карела и отиде до бюрото си. Нарушителят в килията изглеждаше около двадесетгодишен. По всяка вероятност се бе поддал на чара на някоя от уличниците, кръстосващи парка „Гроувър“, и бе решил, че ще изкара приятно половин час в слънчевия ноемврийски следобед, без да рискува нещо повече от една настинка. Не бе предвидил обаче присъствието на вездесъщите блюстители на реда от типа на Ричард Дженеро. Имаше вид на човек, уплашен не толкова от възможната присъда, колкото от реакцията на майка си. Карела въздъхна, надникна в бележника си и набра номера на Гросман от полицейската лаборатория. Гросман вдигна слушалката едва при шестия сигнал. Говореше задъхано.