Выбрать главу

— Гросман от полицейската лаборатория.

— Сам, обажда се Стив.

— Върна ме от стълбището, почакай да взема папката. Стой на телефона.

Карела почака. Веднага си представи Гросман в стъклената тишина на полицейската лаборатория. Той бе висок мъж с ъгловата външност, подхождаща повече на някоя ферма в Нова Англия, отколкото на стерилния ред в сградата на лабораторията. Носеше очила, зад които се виждаха невинни сини очи. В него имаше някаква странна учтивост, старовремска топлота, напомняща за една отминала епоха, която той обаче съумяваше да съчетае със съвременна деловитост и стегнатост в приказките. Преди месец го бяха произвели капитан. Карела тогава би път през целия град, за да участва в почерпката по повод повишението.

— Стив?

— Да.

— Ето го, Джеймс Рандъл Харис, висок един и седемдесет и пет, тегло…

— Къде откри всичко това, Сам?

— Изпратиха ми го от службата за установяване на самоличността. Реших, че ти си поискал тези данни.

— Не съм.

— Ами тогава някой друг от нашите ги е поискал.

— Има ли полицейско досие?

— Не Стив, тези данни са от армията. Отпреди десет години са. Сега може да изглежда различно от снимките.

— Поне едно различно има, Сам. Тогава не е бил сляп.

— Искаш ли да ти прочета и останалото? Сигурен съм, че ще ти изпратят копие. Нали знаят, че ти се занимаваш с този случай?

— Би трябвало да знаят. Почакай, ето го на бюрото ми.

— Значи няма какво да ти чета повече.

— Няма. Само ми кажи какво е имал под ноктите.

— Твоят човек е бил градинар.

— Как така?

— Под ноктите му имаше пръст.

— Мръсотия, искаш да кажеш?

— Не, пръст. Разликата е голяма, Стив. Мръсотия под ноктите имаме ти и аз. Правилно ли говоря?

— Правилно — Карела се усмихна.

— И всички други изискани господа като нас.

— Точно така.

— А пък Джеймс Харис има под ноктите си пръст. Съчетание от една третинка почва, една третинка пясък и една третинка хумус. Хубава богата смес, само за саксии.

— Къде може да се занимава човек с градинарство в този град?

— Само на перваза на прозореца.

— Хм.

— Помогнах ли ти с нещо?

— Не знам, Сам. И жена му беше убита, знаеш ли?

— Не знаех…

— Твоите момчета бяха там днес следобед. Ще се радвам да те чуя, ако открият нещо.

— Ще кажа на Дейвис да ти звънне утре сутринта.

— Благодаря ти.

— Ти утре на работа ли ще си?

— Утре ми е уж свободен ден — усмихна се малко тъжно Карела. — Нека ми позвъни у дома.

— Добре.

— Всичко хубаво, Сам, благодаря ти.

Карела затвори телефона, понечи да отвори кафявия плик от службата за установяване на самоличността, погледна часовника и отново надникна в телефонния си бележник. Вече беше пет без десет, но той въпреки това позвъни.

— Форт Джеферсън — каза мъжки глас.

— Вътрешен 6149, ако обичате.

— Момент.

Карела почака. След малко се чу друг мъжки глас.

— Военен архив.

— Обажда се детектив Карела от 87-и участък. Ако обичате, трябва ми информация по един въпрос.

— Капитан МакКормик говори по другия телефон. Ще го изчакате ли, или той да ви се обади?

— По-добре ще почакам.

Докато чакаше, отвори кафявия плик. Бе адресиран до детектив Стивън Карела от 87-и участък. Както Гросман вече му каза по телефона, Харис нямаше полицейско досие, бяха му взели отпечатъци от пръстите единствено защото бе служил в армията на Съединените щати. Ако някога беше кандидатствал за служба в държавната администрация, също щяха да му вземат отпечатъци. Карела не научи кой знае колко от плика. Там се съдържаше само описание на Харис, датата на раждането му и отпечатъци от пръстите на ръцете. Свързаха го с МакКормик.

— Капитан МакКормик слуша.

— Капитане, обажда се детектив Карела от 87-и полицейски участък в Изола. Ще ви помоля за помощ.

— Ами… — рече МакКормик и Карела беше сигурен, че си поглежда часовника.

— Давам си сметка, че е късно.

— Ами…

— Работата е там, че разследваме две убийства. Затова ви звъня чак сега.

— Какво искате да знаете?

— Една от жертвите е служила в армията. Ще ми трябва военното му досие.

— Такова искане трябва да се оформи писмено.

— Капитане, става дума за убийство. Нямаме време…

— Убийството в пряка връзка ли е със службата на жертвата в армията на САЩ?

— Не знам. Опитвам се да се закача за нещо.

— Хм — рече МакКормик. — Така или иначе, тук държим досиетата само на тези, които се водят на отчет към Форт Джеферсън.

— Разбирам. Трябва да позвъните в Сейнт Луи.

— Да, и издирването на досието ще им отнеме между двадесет и четири и седемдесет и два часа.