— Гросман от полицейската лаборатория.
— Сам, обажда се Стив.
— Върна ме от стълбището, почакай да взема папката. Стой на телефона.
Карела почака. Веднага си представи Гросман в стъклената тишина на полицейската лаборатория. Той бе висок мъж с ъгловата външност, подхождаща повече на някоя ферма в Нова Англия, отколкото на стерилния ред в сградата на лабораторията. Носеше очила, зад които се виждаха невинни сини очи. В него имаше някаква странна учтивост, старовремска топлота, напомняща за една отминала епоха, която той обаче съумяваше да съчетае със съвременна деловитост и стегнатост в приказките. Преди месец го бяха произвели капитан. Карела тогава би път през целия град, за да участва в почерпката по повод повишението.
— Стив?
— Да.
— Ето го, Джеймс Рандъл Харис, висок един и седемдесет и пет, тегло…
— Къде откри всичко това, Сам?
— Изпратиха ми го от службата за установяване на самоличността. Реших, че ти си поискал тези данни.
— Не съм.
— Ами тогава някой друг от нашите ги е поискал.
— Има ли полицейско досие?
— Не Стив, тези данни са от армията. Отпреди десет години са. Сега може да изглежда различно от снимките.
— Поне едно различно има, Сам. Тогава не е бил сляп.
— Искаш ли да ти прочета и останалото? Сигурен съм, че ще ти изпратят копие. Нали знаят, че ти се занимаваш с този случай?
— Би трябвало да знаят. Почакай, ето го на бюрото ми.
— Значи няма какво да ти чета повече.
— Няма. Само ми кажи какво е имал под ноктите.
— Твоят човек е бил градинар.
— Как така?
— Под ноктите му имаше пръст.
— Мръсотия, искаш да кажеш?
— Не, пръст. Разликата е голяма, Стив. Мръсотия под ноктите имаме ти и аз. Правилно ли говоря?
— Правилно — Карела се усмихна.
— И всички други изискани господа като нас.
— Точно така.
— А пък Джеймс Харис има под ноктите си пръст. Съчетание от една третинка почва, една третинка пясък и една третинка хумус. Хубава богата смес, само за саксии.
— Къде може да се занимава човек с градинарство в този град?
— Само на перваза на прозореца.
— Хм.
— Помогнах ли ти с нещо?
— Не знам, Сам. И жена му беше убита, знаеш ли?
— Не знаех…
— Твоите момчета бяха там днес следобед. Ще се радвам да те чуя, ако открият нещо.
— Ще кажа на Дейвис да ти звънне утре сутринта.
— Благодаря ти.
— Ти утре на работа ли ще си?
— Утре ми е уж свободен ден — усмихна се малко тъжно Карела. — Нека ми позвъни у дома.
— Добре.
— Всичко хубаво, Сам, благодаря ти.
Карела затвори телефона, понечи да отвори кафявия плик от службата за установяване на самоличността, погледна часовника и отново надникна в телефонния си бележник. Вече беше пет без десет, но той въпреки това позвъни.
— Форт Джеферсън — каза мъжки глас.
— Вътрешен 6149, ако обичате.
— Момент.
Карела почака. След малко се чу друг мъжки глас.
— Военен архив.
— Обажда се детектив Карела от 87-и участък. Ако обичате, трябва ми информация по един въпрос.
— Капитан МакКормик говори по другия телефон. Ще го изчакате ли, или той да ви се обади?
— По-добре ще почакам.
Докато чакаше, отвори кафявия плик. Бе адресиран до детектив Стивън Карела от 87-и участък. Както Гросман вече му каза по телефона, Харис нямаше полицейско досие, бяха му взели отпечатъци от пръстите единствено защото бе служил в армията на Съединените щати. Ако някога беше кандидатствал за служба в държавната администрация, също щяха да му вземат отпечатъци. Карела не научи кой знае колко от плика. Там се съдържаше само описание на Харис, датата на раждането му и отпечатъци от пръстите на ръцете. Свързаха го с МакКормик.
— Капитан МакКормик слуша.
— Капитане, обажда се детектив Карела от 87-и полицейски участък в Изола. Ще ви помоля за помощ.
— Ами… — рече МакКормик и Карела беше сигурен, че си поглежда часовника.
— Давам си сметка, че е късно.
— Ами…
— Работата е там, че разследваме две убийства. Затова ви звъня чак сега.
— Какво искате да знаете?
— Една от жертвите е служила в армията. Ще ми трябва военното му досие.
— Такова искане трябва да се оформи писмено.
— Капитане, става дума за убийство. Нямаме време…
— Убийството в пряка връзка ли е със службата на жертвата в армията на САЩ?
— Не знам. Опитвам се да се закача за нещо.
— Хм — рече МакКормик. — Така или иначе, тук държим досиетата само на тези, които се водят на отчет към Форт Джеферсън.
— Разбирам. Трябва да позвъните в Сейнт Луи.
— Да, и издирването на досието ще им отнеме между двадесет и четири и седемдесет и два часа.