— Това тяло ти ли го откри?
— Да, господине, аз.
— Как се казваш?
— Джералд Епстейн.
— Познаваш ли я? — Таубер кимна към тялото.
— Тя е моя добра приятелка. Казва се Хестър Мейтиесън. Живее на втория етаж.
— Как откри тялото?
— Какво искате да кажете?
— Как откри тялото, питам. Как се оказа на стълбището? Прибираше се вкъщи или що?
— Не, господине. Излизах да купя мляко. Свърши ми се млякото.
— По кое време стана това?
— Към осем без петнадесет.
— И как успя да я видиш на другия край на площадката?
— Видях я и толкоз.
— И отиде до тялото, така ли?
— Да.
— И веднага я разпозна, така ли?
— Да.
— И после какво направи?
— Върнах се в апартамента си и позвъних на полицията.
— Кога?
— След няколко минути. Веднага, след като я открих.
— Да си чул преди това някакъв шум?
— Не.
— Нищичко ли? Шум от борба, писъци, нещо от този род?
— Нищо не съм чул. Телевизорът ми беше включен.
— Цяла вечер си си бил вкъщи, тъй ли?
— Да.
— И нищо не си чул?
— Не.
— Как викаш й е името?
— Хестър Мейтиесън.
— Кажи го буква по буква.
— М-е-й-т-и-е-с-ъ-н.
— На колко е години, знайш ли?
— На шестдесет и три.
— Познаваш ли някой от роднините й?
— Има племенница, която я навестяваше, но се пресели в Чикаго.
— Как й е името?
— Стефани Уелс.
— Знайш ли къде точно живее в Чикаго?
— Някъде около булевард „Уорингтън“. Не съм сигурен за адреса. Когато Хестър получаваше писмо от нея, караше ме да й го чета на глас.
— Тя не знаеше ли да чете?
— Какво имате предвид?
— Хестър. Убитата. Не знаеше ли да чете?
— Та тя е сляпа. Не знаехте ли това?
— Кьорава?
— Не видяхте ли белия бастун?
— Не — каза Таубер. — Не го забелязах. Кьорава, казваш.
Карела току-що бе приключил вечерята си, когато телефонът позвъни. Беше седнал в хола, поглеждаше към часовника на шкафа и се гласеше да си легне заедно с жена си. Беше едва девет вечерта и близнаците бяха заспали. Фани гледаше телевизия в съседната стая, а настроението, предизвикано от Джанет от Форт Мърсър, бе предизвикало у Карела желание да се люби с жена си. Ако съдеше от начина, по който тя се протягаше, докато прелистваше някакво списание, помислите й не се отличаваха от неговите. След позвъняването на телефона първо погледна към часовника, после въздъхна и накрая се отправи към малката масичка, върху която стоеше апаратът. Вдигна слушалката.
— Кажете, моля.
— Ей, там ли е детектив Карела? Искам да го чуя — изрече мъжки глас.
— Кой се обажда.
— Таубер от центъра.
— Кажи, Таубер.
— Натресох се на един труп на „Норт Пирс“, номер 1144. Една дама с клъцнато гърло.
— И какво има.
— Кьорава е. От списъка с убийствата разбрах, че ти се занимаваш с нещо подобно. Позвъних на дежурния сержант от 87-и и той ми даде домашния ти телефон. Хей, да не ти развалям програмата?
— Не, нищо подобно.
— Та какво ще кажеш, ще минеш ли насам? Това маце май е само за тебе работа. Говорих с едно от ченгетата от отдела за убийства и то ми каза, че няма да е проблем да се прехвърли случаят. Що не дойдеш да хвърлиш едно око? Медицинският експерт току-що я оправи и вече извиках да докарат жена-полицай да я претърси. Да не мислиш, че кръшкам от работа, ама ако убиецът е един и същ, най-добре е ти да се заемеш.
— Тръгвам веднага.
— Ти докато пристигнеш, ние имаме какво да правим. Номерът е…
— Вече го запомних.
— Добре, тогава. Довиждане.
Гледката беше винаги една и съща.
Гледката на местопрестъпленията беше винаги една и съща. Едни и същи бяха патрулните коли с въртящи се светлини, с изключение на номерата, изписани на вратите им. Едни и същи бяха полицейските барикади, изписани на черни и бели диагонални ивици и с надписи: МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ, НЕ ВЛИЗАЙ! Едни и същи бяха и ченгетата. В този град се сменяха само сезоните, и то не всяка година. Униформените полицаи винаги изглеждаха леко смутени от убийствата, и това им смущение проличаваше в начина, по който викаха на любопитните: хайде хора, не се задържайте, няма какво да се гледа, не пречете на движението. Собственото им любопитство обаче не бе по-малко и понякога приличаха повече на зяпащи граждани, отколкото на блюстители на закона.
Нощта беше студена. В този град преди години полицаите през зимата бяха облечени в тежки сини шинели, но сега се пазеха от студа просто като навличаха наполеонки под панталоните си, с което изглеждаха по-големи здравеняци, отколкото когато застанеха под душа у дома си. Предпочитаха да разговарят помежду си с шепот, освен когато разгонваха пешеходците. Когато имаше убийство, обаче, винаги си шепнеха.