Отдавна не сме се виждали

— Това тяло ти ли го откри?

— Да, господине, аз.

— Как се казваш?

— Джералд Епстейн.

— Познаваш ли я? — Таубер кимна към тялото.

— Тя е моя добра приятелка. Казва се Хестър Мейтиесън. Живее на втория етаж.

— Как откри тялото?

— Какво искате да кажете?

— Как откри тялото, питам. Как се оказа на стълбището? Прибираше се вкъщи или що?

— Не, господине. Излизах да купя мляко. Свърши ми се млякото.

— По кое време стана това?

— Към осем без петнадесет.

— И как успя да я видиш на другия край на площадката?

— Видях я и толкоз.

— И отиде до тялото, така ли?

— Да.

— И веднага я разпозна, така ли?

— Да.

— И после какво направи?

— Върнах се в апартамента си и позвъних на полицията.

— Кога?

— След няколко минути. Веднага, след като я открих.

— Да си чул преди това някакъв шум?

— Не.

— Нищичко ли? Шум от борба, писъци, нещо от този род?

— Нищо не съм чул. Телевизорът ми беше включен.

— Цяла вечер си си бил вкъщи, тъй ли?

— Да.

— И нищо не си чул?

— Не.

— Как викаш й е името?

— Хестър Мейтиесън.

— Кажи го буква по буква.

— М-е-й-т-и-е-с-ъ-н.

— На колко е години, знайш ли?

— На шестдесет и три.

— Познаваш ли някой от роднините й?

— Има племенница, която я навестяваше, но се пресели в Чикаго.

— Как й е името?

— Стефани Уелс.

— Знайш ли къде точно живее в Чикаго?

— Някъде около булевард „Уорингтън“. Не съм сигурен за адреса. Когато Хестър получаваше писмо от нея, караше ме да й го чета на глас.

— Тя не знаеше ли да чете?

— Какво имате предвид?

— Хестър. Убитата. Не знаеше ли да чете?

— Та тя е сляпа. Не знаехте ли това?

— Кьорава?

— Не видяхте ли белия бастун?

— Не — каза Таубер. — Не го забелязах. Кьорава, казваш.

* * *

Карела току-що бе приключил вечерята си, когато телефонът позвъни. Беше седнал в хола, поглеждаше към часовника на шкафа и се гласеше да си легне заедно с жена си. Беше едва девет вечерта и близнаците бяха заспали. Фани гледаше телевизия в съседната стая, а настроението, предизвикано от Джанет от Форт Мърсър, бе предизвикало у Карела желание да се люби с жена си. Ако съдеше от начина, по който тя се протягаше, докато прелистваше някакво списание, помислите й не се отличаваха от неговите. След позвъняването на телефона първо погледна към часовника, после въздъхна и накрая се отправи към малката масичка, върху която стоеше апаратът. Вдигна слушалката.

— Кажете, моля.

— Ей, там ли е детектив Карела? Искам да го чуя — изрече мъжки глас.

— Кой се обажда.

— Таубер от центъра.

— Кажи, Таубер.

— Натресох се на един труп на „Норт Пирс“, номер 1144. Една дама с клъцнато гърло.

— И какво има.

— Кьорава е. От списъка с убийствата разбрах, че ти се занимаваш с нещо подобно. Позвъних на дежурния сержант от 87-и и той ми даде домашния ти телефон. Хей, да не ти развалям програмата?

— Не, нищо подобно.

— Та какво ще кажеш, ще минеш ли насам? Това маце май е само за тебе работа. Говорих с едно от ченгетата от отдела за убийства и то ми каза, че няма да е проблем да се прехвърли случаят. Що не дойдеш да хвърлиш едно око? Медицинският експерт току-що я оправи и вече извиках да докарат жена-полицай да я претърси. Да не мислиш, че кръшкам от работа, ама ако убиецът е един и същ, най-добре е ти да се заемеш.

— Тръгвам веднага.

— Ти докато пристигнеш, ние имаме какво да правим. Номерът е…

— Вече го запомних.

— Добре, тогава. Довиждане.

* * *

Гледката беше винаги една и съща.

Гледката на местопрестъпленията беше винаги една и съща. Едни и същи бяха патрулните коли с въртящи се светлини, с изключение на номерата, изписани на вратите им. Едни и същи бяха полицейските барикади, изписани на черни и бели диагонални ивици и с надписи: МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ, НЕ ВЛИЗАЙ! Едни и същи бяха и ченгетата. В този град се сменяха само сезоните, и то не всяка година. Униформените полицаи винаги изглеждаха леко смутени от убийствата, и това им смущение проличаваше в начина, по който викаха на любопитните: хайде хора, не се задържайте, няма какво да се гледа, не пречете на движението. Собственото им любопитство обаче не бе по-малко и понякога приличаха повече на зяпащи граждани, отколкото на блюстители на закона.

Нощта беше студена. В този град преди години полицаите през зимата бяха облечени в тежки сини шинели, но сега се пазеха от студа просто като навличаха наполеонки под панталоните си, с което изглеждаха по-големи здравеняци, отколкото когато застанеха под душа у дома си. Предпочитаха да разговарят помежду си с шепот, освен когато разгонваха пешеходците. Когато имаше убийство, обаче, винаги си шепнеха.