И детективите изглеждаха еднакви. Яки мъже, в по-голямата си част. Карела понякога имаше чувството, че детективите биваха подбирани главно по ръст, а не по умението си да ползват дедуктивния метод или просто да се сещат какво става. Повечето от тях не носеха шапки. Повечето от тях пушеха цигара след цигара. Много от тях бяха облечени в къси палта или в спортни якета с ципове. Можеше да помислиш, че не са детективи, а играчки от отбор по боулинг.
Ченгетата от отдела за убийства веднага се набиваха на очи. Всичките бяха на вид като Моногън и Монро, сякаш бяха правени от един и същ калъп, макар и с известни вариации. По-старите ченгета от този отдел имаха определено предпочитание към черния цвят. Цветът на смъртта. Преди време имаше едно известно ченге от отдела за убийства на име Сандърс, което се обличаше изцяло в черно, от глава до пети. Беше станал легендарен и го наричаха Черната смърт. Черен костюм, черна вратовръзка върху снежнобяла риза, черен балтон през зимата и черно бомбе, което си бе купил преди време в Лондон, където бе отишъл да посети дядо си — в Скотланд Ярд го посрещнали като знаменитост. И, разбира се, черен чадър в дъждовно време. Говореха, че се справял с убийствата като с лешници. Това ставало във времената, когато с убийствата наистина се занимавал отделът за убийства. Сега за тях имаше грижата кварталният детектив. Покрай Сандърс и други ченгета от отдела за убийства започнали да се обличат в черно. Черният цвят на облеклото станал признак за принадлежност към полицейския елит. Видиш ли цивилно ченге в черно, значи, от отдела е. Даже и някои от тия ченгета, дето наглеждат кварталните градинки, започнали да се обличат в черно с надеждата, че ще ги сбъркат за разкриватели на убийства.
Това обаче е ставало в старите времена, приятели. Днес, с изключение на ветераните, ченгетата от отдела за убийства можеха да се разпознаят само по надменното си държане на мястото на убийството. Придобиваха обноските на богати бюргери, оглеждащи владенията си. Полицейските значки на реверите им бяха досущ като значките на участъковите детективи — син емайл на златен фон — с една разлика: под думичката „детектив“ бе написано „Отдел за убийства“. На местопрестъпленията всички детективи си слагаха значките на реверите и изглеждаха еднакво.
Жената, лежаща на стълбищната площадка на първия етаж, не се отличаваше от другите жертви на убийства — всичките изглеждаха еднакво. Когато си се нагледал на смъртоносни рани, разликата между тях може да направи впечатление само на медицинския експерт. Нямаше значение дали раната беше причинена от ловна пушка или нож, от пистолет или брадвичка, от стик за бейзбол или сатър. При всички положения напомняше на ченгетата, които бъхтеха ден и нощ, че животът е много крехко нещо. Напомняше им обаче и още нещо и именно то правеше живота им труден — че животът е и много евтино нещо. За Карела смъртта винаги беше нещо безсмислено. За Карела никога нямаше да се намери достатъчно основателен повод да извършиш убийство.
Двама санитари поставиха тялото върху носилка и единият от тях започна да го покрива с гумен чаршаф. Карела се легитимира и им каза да почакат малко. Обясни, че иска да погледне трупа.
— Казаха ни да я прибираме — озъби се един от санитарите.
— Ясно де, аз пък ви моля да почакате една минутка.
— На нас само медицинският експерт може да ни нарежда кога да прибираме тялото и кога да не го прибираме. Ти кой си? Ти ли отговаряш за случая? Разбрахме, че оня там отговаря за случая.
Карела не му отговори. Беше се навел над тялото, втренчен в лицето на мъртвата жена, сякаш по него можеше да открие кой е убиецът. Раната на гърлото бе ужасна и той се извърна. На ръцете на трупа бяха поставени пластмасови торбички. Нито един съвестен медицински експерт нямаше да пренебрегне възможността жертвата при самоотбрана да е издраскала лицето на убиеца и под ноктите й да се намерят следи от неговата кожа или кръв.
— Добре, може да я прибирате — каза Карела.
— И какво, просветна ли ти? — подхвърли саркастично санитарят. — Разбра ли кой я е очистил?
Както беше приклекнал, Карела се надигна и без да произнесе и дума, погледна санитаря право в очите. Той видимо се уплаши и на бърза ръка покри тялото с гумения чаршаф. След това заедно с партньора си грабнаха носилката и я понесоха надолу по стълбите.
— Ти ли си Карела? — чу глас зад гърба си.
Карела се извърна. Собственикът на гласа беше детектив със значка, забодена върху дебел балтон. Як и набит човек със сини очи и руса коса. Пушеше пура, от която се беше овоняло цялото стълбище.