Карела се зачуди как ли се е чувствал Грант в небесата, когато е разбрал, че на булеварда се дава името на Пършинг. Самият Пършинг се беше разминал на косъм от същата опасност, когато градската управа беше започнала да умува дали да не се преименува булеварда на Джон Кенеди. Това беше във времената непосредствено след убийството му, когато на негово име бяха започнали да кръщават и осветителните стълбове. По всяка вероятност някъде из рая старият Джон Джоузъф — това бяха първите имена на генерала — си мърмори нещо за преходността на световната слава и за значителните разходи по замяната на табелите. За негов късмет обаче някой в управата се бе сетил, че улица „Рузвелт“, намираща се само на три преки от булевард „Пършинг“, вече беше преименувана и се казваше „Кенеди стрийт“, и че още едно преименуване може само да обърка както пешеходците, така и шофьорите. Хората, живеещи на булевард „Пършинг“, останаха доволни. Никой от тях си нямаше и хабер кой е генерал Пършинг и никой от тях нямаше да забрави никога докато е жив мрачния ноемврийски ден на убийството на Кенеди, и въобще хората не се нуждаеха от преименуване на улиците, искаха само да ги оставят да си гледат работата.
Карела спря колата си на две преки от номер 1847 — не можа да намери място за паркиране по-наблизо — и закрачи срещу вятър, който разклащаше оголените клони на дърветата. Беше претърсил апартамента на Хестър Мейтиесън с надеждата да открие писма от Стефани Уелс и не бе намерил нищо.
Обясни си го с това, че за една сляпа жена едва ли има смисъл да пази писма, които трябва да й бъдат четени на глас. След това се бе обадил в местния полицейски клон с надеждата оттам да получи някаква помощ, но дежурният му беше казал да позвъни на следващия ден, тъй като в пощата се занимавали сега само със сортирането на писма. След това бе сверил адреса в тефтерчето с телефонния указател и откри пълно съвпадение. Реши, че Стефани може да е дала апартамента си под наем на някой познат. Потърси я по телефона. Остави го да иззвъни дванадесет пъти преди да затвори слушалката. Беше десет часа вечерта.
Таубер бе напуснал местопрестъплението четиридесет минути преди това и бе обещал да се разбере с отдела за убийства как да се прехвърли случаят на 87-и участък. Когато Карела му се обади, Таубер му съобщи, че е разговарял с Йънг, и че ченгето от отдела за убийства обещало да изпрати писмени разрешения за прехвърляне на случая до началниците на двата участъка, така че въпросът да се смята за уреден. В заключение му пожела късмет.
Карела реши да се свърже със Стефани Уелс веднага, сега, преди и този случай да започне да изстива. Подкара колата си към булевард „Пършинг“ с надеждата за две неща: или лицето, което е наело апартамента й, знае къде живее в Чикаго, или самата тя е съобразила да остави адреса си на портиера на блока. Щеше да й каже за смъртта на леля й, но повече го интересуваше да получи някаква информация за самата нея. Нямаше представа доколко племенницата е била в течение на привичките на лелята и е знаела нещо за нейните познати, но така или иначе в тефтерчето бе писано да я потърсят при нещастен случай. По-нещастен случай от този Хестър Мейтиесън нямаше да има.
Беше навел глава, за да се опази от вятъра.
Вятърът бе пронизващ.
Огледа сградите, ошарени с надписи, и се опита да разбере нещо. Но не можа.
Дядо му бе напуснал Италия и пристигнал в Америка, защото му бяха казали, че в тази страна улиците са павирани със злато. Разбира се, не беше така и Джовани Карела бързо го разбра, след като единствените златни неща, които видя по улиците, бяха фъшкиите на коня, с който разнасяше мляко. Нито пък улиците бяха така чисти като тези в родния му Неапол, поне Джовани твърдеше упорито това, макар че някои се съмняваха. В онези дни в началото на века, обаче, когато дядото на Карела дойде тук, емигрантите бяха запазили европейското си чувство за традиция и гледаха даже и на бедните си къщички като на нещо, което трябва да пазиш и с което можеш да се гордееш. Сградите — и твоята, и съседната, и по-съседната — не бяха просто сгради, бяха домове. А събрани заедно, бяха „махалата“. Свестният човек не маскари дома си, не се изхожда там, където яде. Тогава никой не можеше даже и да помисли, че е възможно да се ошари фасадата на сградата, колкото и жалка да е тя. Никой тогава нямаше да ошари и тролейбус — тогава още нямаше метро, — защото хората в Европа бяха привикнали да съжителствуват с красотата, останала столетия неизменна. Все още не бяха свикнали с факта, че в Америка всичко съществува, само за да бъде изменяно или разрушавано.