Карела изкачи плоските широки стъпала на входа, обграден с празните циментови саксии, също ошарени с надписи. Две момчета се боксираха в осветеното фоайе. Спряха за малко, когато видяха Карела и след това се върнаха към бокса. Той започна да оглежда пощенските кутии и да търси надписа „портиер“, когато изведнъж забеляза името „С. Уелс“ на кутия номер 54. Какво можеше да значи това? Дали Стефани беше запазила апартамента си тук, макар и да се бе преселила в Чикаго, или просто новият наемател не си бе направил труда да смени табелката?
Натисна звънеца под кутията, очаквайки да чуе в отговор бръмченето на електрическата брава. Нищо не се чу. Междувременно успя да открие и звънеца на портиера и натисна и него. Изчака момент, и тъкмо щеше да позвъни отново, когато бравата забръмча. С бързо движение отвори вратата и се оказа в пространство, което беше сухо и топло. До вратата отляво свистяха два радиатора. В дъното се виждаше малък асансьор с врати, облицовани с мед, също омърсени. От дясната му страна на стената бе залепено парче картон с надпис „портиер“ и черна стрела, сочеща посоката. Карела последва стрелката, стигна до апартамент номер 10 и почука на вратата. Чу се мъжки глас:
— Кой там?
— Полиция — отвърна Карела.
— Кой?
— Полиция.
— Майката му да…
Карела зачака. Зад вратата се чу мърморене и пухтене. Велики шумове. Най-сетне вратата се отвори. Портиерът бе бял човек към седемдесетте със смачкани сини панталони, мръсен бял потник и много омазнени червени кадифени пантофи. Имаше подпухнал и сърдит вид. В дъното на стаята се виждаше част от легло с разхвърляни завивки. Карела реши, че е събудил портиера и че той няма да отговаря кой знае с какъв ищах на въпросите му за Стефани Уелс. Тонът на портиера веднага потвърди подозренията му.
— Казвай какво има.
— Извинявате, че ви безпокоя толкова късно.
— Ти вече ме обезпокои, казвай какво има.
— Разследвам убийство и бих искал…
— Да не са утрепали някого от нашия вход?
— Не, господине.
— Тогава какво искаш от мене?
— Опитвам се да намеря една жена на име Стефани Уелс. Предположих, че може би…
— Не си е вкъщи — отсече портиерът.
Карела го погледна.
— Къде е? — попита.
— На работа. Тя работи през нощта.
— Искате да кажете, че все още живее тук?
— Разбира се, че живее тук. Ти защо я търсиш тук, ако не живее тук?
— Не живее ли сега в Чикаго?
— Аз живея ли в Чикаго? Ти живееш ли в Чикаго?
— Мислех, че се е преселила в Чикаго.
— Не, не се е преселила в Чикаго.
— Тогава къде работи, бихте ли ми казали?
— Да не си решил да я опандизиш?
— За какво?
— Това, дето го върши, си е законно.
— И какво върши?
— Ако си решил да отидеш там, дето го върши, и да я опандизиш, няма да ти кажа.
— Искам да й задам няколко въпроса във връзка с една жена, която бе убита.
— Каква жена.
— Казва се Хестър Мейтиесън, познавате ли я?
— Не.
— А да познавате човек на име Джими Харис?
— Не.
— А Изабел Харис?
— Не.
— А да сте чул госпожица Уелс да споменава някое от тези имена?
— Не я познавам дотам — отговори портиерът. — Само знам, че работи нощно време и че работата й е законна. Така че ако си решил да духнеш натам и да я опандизиш…
— Къде „натам“?
— Където работи?
— Няма да ти кажа — отговори портиерът и се опита да затвори вратата. Карела обаче бързо мушна крака си между вратата и касата.
— Махни си оттам крака — изръмжа портиерът.
— Виж какво, мога да разбера къде работи — опита се да му обясни Карела, — но ще си отворя повече работа.
— И какво?
— Ами ще дойда да ти прегледам кофите за боклук.
— Кофите ми са в ред.
— Тогава ще прегледам канализацията в мазето. Или електроинсталацията. Виж какво, господине, все ще намеря нещо. Повярвай ми, много ме бива да намирам неща, които не са наред.
— Като те гледам, сигурно те бива. Ама няма да ти кажа къде работи Стефани Уелс, ако ме заплашваш.
— Тогава кажи къде работи. И престани да натискаш крака ми с тази шибана врата.